Ако допреди няколко години се приемаше почти за кощунство да сочиш недостатъците на образователната система и отчайващите резултати на всички възможни изпити - било то нашите си национални външни оценявания (НВО) или международни изследвания като PISA - то напоследък стана пределно ясно, че не можем повече да крием главата си в пясъка.

Има обаче един проблем, който е много по-трудно измерим, но за сметка на това, мисля, е дори по-важен и далекобоен. А именно:

Ако надникнем в Закона за предучилищното и училищното образование, ще видим, че основните участници в процеса следва да бъдат учениците, педагозите (и училищните ръководства) и родителите.

За съжаление всички те страдат от гибелна несвобода в образованието, което като система някак си успява да ограничи подразбиращи се инак права на личността в нашето общество.

Най-очевидните безгласни участници са учениците. На теория те са носители на правото на образование, а държавата е длъжна да им осигури качествено такова. На практика са принудени безропотно да следват неадекватен на психологичните, интелектуалните и дори физиологичните си потребности режим и неадекватна на интересите им и съвременната реалност учебна програма.

Дейността на ученическите съвети в масовия случай е формална и неефективна ("Ние щяхме да гласуваме срещу униформата, но директорът влезе и каза, че трябва да гласуваме "за"), а дори да не е така, техните членове рядко могат да обсъдят проблеми и решения със съучениците си (часовете на класа редовно се провеждат формално или са заети с други теми). Децата ни от малки свикват, че никой за нищо не ги пита - от всекидневието в училище, през организационните решения в него до това искат ли да се профилират след 7 клас. Повтаряме им, че "от тях зависи", но всъщност зависи единствено това до каква степен и с колко ентусиазъм ще се впишат в системата, която сме им създали - и която, както се вижда от резултатите, не работи (почти) за никого.

Още по-страшното е, че изобщо липсват възможности учениците да изказват мнение, позиция и даже размишления поради липсата на време или воля за дискусии включително в часовете по литература, история, философия или гражданско образование. Трябва да разберем, че това не просто ограничава изявата в тези часове - то фатално ограничава и желанието, и умението въобще да разсъждават по важни за тях и обществото теми.

Отговорността за децата и тяхното благоденствие по всякакви - еволюционни, морални и правни - съображения се носи от техните родители. Само че и тях никой за нищо не пита. На теория те имат правото да избират най-доброто образование за децата си; на практика са длъжни да запишат детето си в образователна институция на 4 години (независимо дали разполагат с по-добри варианти за отглеждането и възпитанието му), след това - в училище, а ако нещата не вървят - да се самоспасяват, обикновено с цената на значителни финансови и организационни ресурси. Ако ги нямат - толкова по-зле.

Очаква се да съдействат на учителите и да поддържат "авторитета" им, напълно обърквайки представите на детето за разликата между уважение и подчинение, но нямат ефективни възможности за участие във вземането на решения в училище (отново независимо от формалното съществуване на "обществени съвети" и "училищни настоятелства") и често не смеят да защитят дори елементарните права на детето си, за да не "стане по-зле".

Нищо чудно че някои от тях реагират агресивно: човек, който се чувства безсилен и притиснат в ъгъла, или се свива, или напада.

Свикнали сме да отправяме критики за неработещата образователна система към учителите, но рядко си даваме сметка на колко много ограничения са подложени самите те.

Като начало те са длъжни да изпълняват множество формални изисквания и свръхподробни програми, които не им позволяват да организират работата си по най-ефективния начин и да се съобразят със собствените си ученици и техните потребности. Още по-опасни обаче са писаните и неписаните ограничения върху дискусиите в час и на тях тъкмо искам да се спра сега.

Преди дни отбелязахме 35 години от символичното начало на демократичните промени у нас. Каквото ще да си говорим, ние живеем в много по-голяма свобода, отколкото сме си представяли преди 1989 г.

В постоянния страх от ръководството, от инспекциите, от родителите те развиват силна автоцензура, която се отнася и до съществуващи, и дори до несъществуващи ограничения (като например помощните материали, които имат право да използват в клас).

Интересен момент е, че въпреки всичко мнозина отричат това състояние на нещата. Хубавото е, че явно свободата означава нещо за тях, след като намират за обидна липсата ѝ. Лошото е, че докато не признаем проблема, няма никакъв шанс да го решим.

От години много учители се боят да обсъждат актуални теми, за да не ги обвинят в политическа дейност. Ако разпитате децата си в гимназиална възраст, ще се убедите колко старателно се избягват всички съвременни проблеми. За две години гражданско образование могат да се научат куп "важни" неща като разликите между конституционна и парламентарна монархия, но нито веднъж да не се споменат последиците от пандемията, войните в Украйна и Газа и многобройните избори у нас. Или както често давам за пример - не случайно преди няколко години се оказа възможно млади хора, които не са били в съзнателна възраст през 90-те, да гласуват за Жан Виденов, мислейки го за "ново лице в политиката".

Нещата още повече се задълбочиха с безумната поправка от август, която на теория забрани "джендър пропагандата" (каквото и да значи това), а на практика още повече потисна възможността учениците да обсъждат с учителите си и чисто научни, и лични въпроси. Проблемът в този аспект обаче беше разпознат от малцина; смелата инициатива на Борис Илиев беше подкрепена от едва 1% от учителите в страната. А до какво дъно сме стигнали, пролича и през последната седмица, когато единици дръзнаха да обсъдят случилото се пред Народния театър с учениците си.

Не знам спомняте ли си предаването "Референдум" от миналата есен веднага след оповестяването на катастрофалните резултати от PISA. Сред множеството коментари се промъкна нещо, казано почти мимоходом, което всъщност беше страшно: репликата на гимназист от едно от най-желаните училища в страната, който заяви, че няма никакъв смисъл от часовете по гражданско образование. Не мога да не се съглася, че във вида, в който то се представя пред повечето младежи, наистина е безполезно. Въпросът е защо е така.

Стигаме до познатия рефрен и сред учителите, и сред родителите: тези теми са за семейството, не за училището. Той обаче е несъстоятелен по две основни причини. Първо, защото децата ни от невръстна възраст до пълнолетието си прекарват огромната част от будното си време в училище. За да съзрее и да се превърне в самостоятелна личност, детето има нужда от постоянна здрава връзка с надеждни, зрели и стабилни възрастни. И когато това не става в рамките на нуклеарното или разширеното семейство поради спецификата на съвременния начин на живот, то има нужда от учители, които могат да бъдат негова стабилна опора в проблемите, които го вълнуват или притесняват. Другият вариант е "улицата".

Второ, защото работа на семейството е да предава собствените си ценности и възгледи на децата си, а на училището - да ги учи да анализират обективно, да осмислят различни гледни точки и да намират общ език с хора на различни позиции.

Това е може би най-важното разграничение днес, което за жалост убягва на мнозина - и учители, и ръководства, и родители. Законът всъщност не забранява дискусиите на всякакви теми, включително социални и политически. Огромната част от учителите обаче го възприемат точно така и се боят от конфликти с ръководството и с родителите - за жалост, не съвсем без основание. От друга страна, не можем да не признаем, че разполагаме и с много малко учители, които притежават нужните знания и умения, за да водят компетентни и обективни дискусии.

За съжаление, последиците от всичко това са ясно видими. Според международните изследвания нашите ученици имат изключително ниски нива на социално-емоционални умения (които са фундаментално важни и за личностното, и за академичното, а и професионалното развитие), а обществото ни като цяло е на последно място в Европа по способност за разпознаване на фалшиви новини и дезинформация.

Не виждам как ще го поправим, докато училището не упражнява възпитателната си функция именно в тази светлина. А за целта единственият полезен ход е да гарантираме свободата в работата на учителите, за да могат компетентните и съвестните сред тях да я вършат, както знаят, че трябва, да увлекат другите след себе си и да покажат важното значение на професионалната подготовка и в тази посока. Учители, които просто възпроизвеждат учебно съдържание, са много скъп заместител на изкуствения интелект.

Надали Сартр е предполагал колко популярна ще стане мъдрата му сентенция и как ще се използва във всякакви контексти - включително като оправдание за ограничаване на свободата, под претекст че на хората им липсва отговорност.

Застъпниците на последното обаче пропускат един много основен момент: за да има автентична отговорност в решенията и поведението, те трябва да са плод на свободен избор.

Ограниченията, от които толкова ни е страх да се откажем, възпитават заучена безпомощност; бягство от лична отговорност, инициативност и креативност; вечни оправдания и формално отчитане вместо работа за полезни резултати; липса на самоуважение и уважение към другите, неосъзнаване на собствената роля в обществото и потенциала за градивни промени. Процес, в който всички страни се чувстват длъжни и подчинени, вместо да стимулира, активно потиска естествения стремеж към знания, развитие и независимост.

Въпросът е какво искаме днес като общество. В случай че за нас е ценност да имаме независими, свободомислещи и толерантни граждани, способни да отсяват информацията от спекулацията и анализите от манипулациите, да дискутират конструктивно, да търсят заедно решения на проблемите, вместо постоянно да се насъскват едни срещу други, трябва да сме пределно наясно, че към момента не работим за създаването на такива.