Биография на НАТО за българи

"Възпиране на Армагедон. Биография на НАТО" - 12-а книга от поредицата "Власт и отговорност" на Свилен Спасов и Издателство "Сиела", ще бъде представена днес в София с участието на нейния автор Питър Апс. Откъс от книгата можете да прочетете тук.

По този повод "Дневник" представя читателски изводи на о.з. полк. Валери Рачев за книгата, в която - както той посочва - думата "България" се споменава 17 пъти и само веднъж по политически въпроси (посещение на български депутати в Брюксел през 1991 г.). "Нашата част от историята на НАТО се свежда до "България не се интересува". Това е болезнен факт, който обяснява много от настоящите родни проблеми в сигурността и международните отношения", коментира Рачев. Ето какво казва той за книгата:

Това е правилната книга, която излиза на български език в точния момент. От една страна, НАТО е в центъра и на дискусията за войната на Русия срещу Украйна и на все още плахото обсъждане на бъдещето на европейската сигурност. От друга страна, отговорният български гражданин и гласоподавател е залят от спекулации, интерпретации и откровени лъжи за същността на НАТО, неговата историческа и съвременна роля и за мястото на България в него.

На прощъпалниците политици е простено да бъркат НАТО с чуждестранен инвеститор, защото не се изучава в университета, а Вашингтонският договор има "цели" 14 члена. Нищо обаче не може да бъде простено на маститите генерали политици с по двадесетина години служба като "натовски" офицери, които през последните години целенасочено и системно внасят такова объркване в отношението към НАТО, че България беше почти отписана като надежден съюзник. Кумулативният ефект от незнание и спекулация е, че членството на България в алианса се превърна в централен обект за руската намеса в българските дела и реални политически субекти заявяват амбиция да помогнат на Кремъл за тази цел.

Биография на НАТО може да бъде написана от историк, политолог, изследовател на международните отношения, политикономист, културолог или офицер и всеки от тях, използвайки присъщите на дисциплината методи, би описал историята на НАТО по различен начин. Питър Апс е журналист. Журналист от висок ранг, който не само се е специализирал в "Ройтерс" по въпроси на глобалната сигурност, военнополитическите кризи и отбраната, но също има реален оперативен опит като резервист от британската армия. Журналистът е излязъл от шаблона на историческия факт, бегло е засегнал юридически документи и съображения и не се е поддал на дипломатично премълчаване на безчетните политически проблеми на НАТО.

Питър Апс не описва "художествена картина" на най-динамичната част от световната история, а я изгражда чрез свидетелства: факти, документи и думи отражения на реални участници и съвременници. Книгата се е получила с много широк обхват и съдържание, което е потенциално полезно както за интересуващия се читател, така и за специалиста, особено зa политици и генерали. (...)

От прагматична гледна точка "Биографията на НАТО" помага на българския читател да разбере природата на този политико-военен съюз и характера на неговото колективно поведение.

Природата на НАТО има траен характер, основан на приемствености в политическото измерение, военните способности, ценностните принципи и лидерската воля на държавите членки.
Политиката и стратегията на НАТО имат динамичен характер, който отразява промените в международната среда през призмата на колективния интерес на сигурност.
Разбирането на тази аналитична рамка е условието за рационална политика на членство.

Книгата на Питър Апс насочва към редица важни заключения с практическа стойност за българската политика:

Създаването на НАТО е европейски проект за посрещане на съветската идеологическа и военна заплаха. Победата над Германия има много висока цена за всички победители. Човешките жертви и разрушената икономическа инфраструктура са огромни, но най-сериозни са пораженията върху хората, техния колективен морал и традиционни политически ценности. Европейските страни потъват във взаимно недоверие и подозрение както в обществен, така и в международен план - Европа се разделя на жертви и виновни. Съветският съюз е победител в още по-тежко състояние, но е морален победител - болшевишката революция е устояла, Хитлер е победен и Червената армия е по-мощна от всички европейски армии взети заедно. Влиянието на комунизма се утвърждава с окупирането на Източна Европа от СССР и започва да залива Западна Европа. Заплахата от комунистическата идеология, поддържана от танковите дивизии в сърцето на Европа, принуждават западноевропейските лидери да търсят кардинално решение.

Великобритания и Франция подписват Договора от Дюнкерк с реторика срещу евентуално възраждане на милитаризма в Германия, но истинският мотив е съветската заплаха. Следващата стъпка е договорът за Западноевропейския съюз, където използват идеята за колективна отбрана от междуамериканския Договор от Рио. Съюзът на почти фалиралите държави обаче не дава отговор на надигащата се идеологическа и военна заплаха.

САЩ са мотивирани да се включат в НАТО от разбиране за последствията от комунистическата експанзия в Европа и света. Щатите са провели победоносна война на два театъра, отдалечени на хиляди километри от Америка, използва ли са атомно оръжие, икономиката им е достигнала глобален потенциал и нацията е в еуфорията на световен лидер. С такова настроение никой в САЩ няма намерение да се ангажира дългосрочно със сигурността в Европа. Една шепа хора помагат за пречупване на американското отношение:

британският външен министър Ърнест Бевин, превърнал се от профсъюзен деятел в световен държавник от ядрената ера
генералът и скорошен президент на САЩ Дуайт Д. Айзенхауер
другият велик генерал в американската политика - държавният секретар Джордж К. Маршал
американският дипломат еврофил от среден ранг Теодор С. Акилес, който се надява един ден НАТО да се превърне във федерален съюз.

Тези хора са били обединени от целта да попречат на Съветския съюз да унищожи свободата на западноевропейските народи и да осигурят ефективни и трайни условия за сигурност на континента като преодолеят традиционния американски изолационизъм в мирно време.

Идеята на Бевин - да се създаде съюз на трансатлантическите нации, който да осигури ефективна военна и икономическа сигурност за бъдещето, тъй като нито една чисто европейска организация няма да има силата да успее сама - е разбрана и получава поддръжка. В основата на американската следвоенна визия постепенно се появява предположението, че само една напълно интегрирана, стабилна и икономически жизнеспособна Европа ще се превърне в мирен и демократичен континент. "Сделката" за НАТО се случва: САЩ ще участват в отбраната на Европа и нейното икономическо възстановяване, ако европейците са организирани, за да участват в защитата срещу СССР и използват икономическата помощ ефективно.

Всяка държава влиза в НАТО със своя цел. За разлика от Варшавския договор, който е нахлузен на източноевропейските държави по съветски съображения, демократичните страни се присъединяват към НАТО със своите национални цели и приоритети, които следват и до днес.

За Франция въпросът за евентуално военно възраждане на Германия е първостепенен,
Канада държи алиансът да има преди всичко политически характер и да утвърждава демократичните ценности,
Великобритания и Нидерландия се стремят да гарантират американското военно участие в Европа,
стратегическата цел на САЩ е сдържане на Съветския съюз чрез военно балансиране и превенция на разпространението на комунизма, както и привличане на европейските страни за споделяне на разходите за колективната отбрана.

Вашингтонският договор за НАТО определя рамка и правила на поведение, в които страните постигат националните си цели. Четири взаимообвързани члена определят характера на алианса:

Преамбюлът и чл. 2 дефинират основните либерално-демократични ценности на НАТО и очертават неконфликтната култура на отношенията в алианса;
чл. 3 задължава всяка държава да се грижи за своята отбрана и да развива своя национален военен капацитет;
чл. 4 придава на алианса характер на система за колективна сигурност чрез възможността за консултации, ако отделен съюзник се чувства застрашен;
чл. 5 дефинира принципите на колективната отбрана.

Колективната отбрана обаче не означава автоматично включване във война на всички съюзници, в случай на нападение срещу държава членка. Думата "война" не се използва в договора. Решението за включване на съюзна страна във "война" (като юридически термин) си остава изключителната отговорност на националните власти - парламент и държавен глава. Предложението на европейските съюзници от 12 септември 2001 г. за задействане на чл. 5 след атаките на "Ал Кайда" в САЩ не се приема, но остава в историята като символ на солидарността в алианса.

Военната сигурност на демократична Европа се изгражда с два стълба: НАТО и ядрения паритет между САЩ и СССР/Русия. Още от времето на президента Айзенхауер САЩ държат ядрени оръжия на териториите на европейските съюзници, но решенията за използването им си остават за президента. Принципът на колективната отбрана е пряко свързан с ядреното възпиране, което е преди всичко американско (възпирането с конвенционални средства няма исторически прецедент и не може да се смята за надеждно).

Макар НАТО да има орган за ядрено планиране, паритетът със СССР и Русия е въпрос на американската стратегия. САЩ не правят компромиси по ядрения паритет и американските данъкоплатци плащат колосална цена за него. По всички други въпроси, включително ситуации като съветската инвазия в Унгария и Чехословакия, компромиси са възможни.

Сигурността на Европа не може да се постигне без ядреното възпиране на Русия от САЩ.

НАТО е доминиран от САЩ политико-военен съюз, защото допринася за постигане на критични американски интереси. Вярно е, че САЩ предоставиха гаранции за сигурност в критичния за Европа период след края на Втората световна война и че те осигуряват ядрения паритет. Вярно е също, че европейските съюзници излязоха в "стратегическа ваканция" след разпадането на Варшавския договор и 10 години след началото на руската агресия срещу Украйна все още не могат да се обърнат с лице към войната.

Но американският интерес е добре реализиран чрез НАТО и спекулацията за европейско "безплатно пътуване" е само частично основателна. Тук книгата подава три важни аргумента:

НАТО осигурява практическа подкрепа и легитимност на глобалното превъзходството на САЩ,
военното планиране и политиката на САЩ са подчинени на американските интереси,
ядреното възпиране и цената на паритета са точно толкова в интерес на САЩ, колкото и на Европа.

Консенсусът е тотален метод за вземане на решения в НАТО. Принципът на вземане на решения с консенсус отразява факта, че страните членки вземат решенията и всяка от тях участва в процеса на вземане на решения. Този принцип се прилага на всички равнища на алианса както във военната (International Military Staff), така и в политико-административната структура (International Staff). Всеки комитет трябва да постигне консенсус, за да се придвижат решенията по йерархията.

Респективно всяка държава може да повлияе на решението далеч преди то да стигне до висшия орган - Северноатлантическия съвет. Когато страните имат принципни различия по-даден въпрос и колективно решение не може да бъде взето, проблемите се решават на двустранна или многостранна основа. Принципът на консенсуса не означава, че в НАТО не може да има различни мнения. Алиансът е преживял разногласията по различни политически, военностратегически и кризисни въпроси както по времето на Айзенхауер, Чърчил и Дьо Гол, така и на Тръмп, Столтенберг и Меркел. (...)

Питър Апс подчертава, че от най-ранните си дни НАТО се изправя пред три проблема, които се повтарят през цялата му история:

напористото поведение на СССР (и по-късно на Русия)
нестабилността на американската политическа подкрепа
разединението на европейските членове на НАТО по различни ситуационни въпроси.

Различията са неизбежни, защото държавите членки изпитват различни вътрешни напрежения и имат отличаващи се възприятия на някои заплахи. Кохезията на алианса е динамична характеристика, силно субективна и зависеща от контекста, но НАТО разполага с исторически доказани средства за преодоляване на различията между своите членове. Проявлението на исторически установените ценности, общата история и фундаменталните интереси с течение на времето са се превърнали в политически алтруизъм.

През 1990 г. САЩ обещават на СССР да няма разширение на НАТО, но то се отнася за обединена Германия. За президента Дж. Буш-старши и канцлера Х. Кол темата "приемане на нови членове в НАТО" въобще не съществува. В средата на 1990-а Ирак окупира Кувейт и вниманието на САЩ се насочва към Персийския залив. НАТО не участва в операция Пустинна буря", но ключови съюзници се включват и демонстрират изключително доктринално и технологично превъзходство над иракската армия. Урокът е прочетен правилно и Кремъл ударно изтегля войските си от Източна Европа. САЩ вече нямат военни и икономически противници, но ценят високо стратегическите отношения с Москва заради ядреното оръжие. Висшият приоритет на САЩ са отношенията със СССР.

Проблемът на хората от Източна Европа все още не е в политическия дневен ред. В Европа критичният въпрос е обединението на Германия, което Фр. Митеран и М. Тачър гледат с известно подозрение. В този контекст Дж. Бейкър обещава на М. Горбачов, че няма да има войски на НАТО в Източна Германия и в бившата ГДР не се случва нищо, което СССР да възприеме като заплаха.

Разширението на НАТО през 90-те е геройство на централноевропейските лидери. В САЩ и още по-малко в Западна Европа никой няма намерение да обсъжда нови членове на НАТО след разпадането на Съветския съюз и Варшавския договор. В Централна Европа обаче перспективата за живот във "вакуум на сигурността" между Русия и Германия се превръща в екзистенциален въпрос.

Приемането на бившите социалистически страни най-вероятно нямаше да се случи, ако не бяха усилията на Лех Валенса, Вацлав Хавел и Арпад Гьонц. Усилията на централноевропейските лидери изправят президента Б. Клинтън пред стратегическа дилема за Запада:

да разшири трансатлантическата общност и да увеличи ползите, произтичащи от сътрудничеството между по-големия брой членовете на НАТО и да плати по-висока цена за влошаване на сътрудничество с Русия
или да се откаже от разширението на НАТО, за да успокои Русия, като поемем риска от по-голяма нестабилност сред източноевропейските страни.

Въпреки съпротивата на Пентагона - и до определен момент на Държавния департамент - Клинтън прави избор в наша полза. (...)

Реакцията на Русия на разширението и мисиите на НАТО не е изненада. Няма как да има друга реакция - Русия не е демократична държава и не може да се очаква , че ще възприеме концепцията за демократичния мир. Русия, както СССР, е империя с имперско мислене и традиция и освобождението на Централна и Източна Европа от контрола на Москва е имперски крах.

За империята не е толкова важно, че НАТО формално се приближава към нейните граници. Важното е, че губи своята буферна зона и че либералният и прогресиращ Запад става близък и видим за руснаците.

Алтернативата на Москва е вместо разширяване НАТО и Русия да предложат взаимни гаранции за сигурност в Централна и Източна Европа. В Кремъл не искат да разберат, че за тези народи, да бъдат в НАТО не е само решение на проблема със сигурността - те искат да бъдат част от Запада.

Пренасочването на американския приоритет от Европа към Азия е въпрос на реализъм, но това не означава автоматично проблем в НАТО. Китай не е СССР. Китай е все по-богата и технологично напреднала страна, способна да участва в продължителна и комплексна конкуренция. Малко вероятно е САЩ да мобилизират още по-големи разходи за отбрана, за да контролират всички важни региони едновременно. Реалистично е да се очаква, че наличните ресурси ще бъдат концентрирани в Югоизточна Азия. Тази перспектива е близка.

За НАТО тя означава, че ядреното възпиране ще продължи да действа както по отношение на Русия така и на евентуални нови източници на заплаха. Тежестта на конвенционалната колективна отбрана и управлението на кризи, които не достигат прага на войната, ще трябва да бъде поета от европейските съюзници.

Войната на Русия срещу Украйна прави НАТО задължителен и незаменим за европейската сигурност. Книгата започва с мнението на фелдмаршал Б. Монтгомъри от 1953 г.:

"Твърдо съм убеден, че ако тя [НАТО] беше възникнала по-рано, нямаше да има Втора световна война... Вярвам също, че в нейното укрепване се крие основният залог за предотвратяване на Трета световна война."

Организацията на Северноатлантическия договор днес е точно толкова необходима и релевантна, колкото е била при нейното създаване преди 75 години. Възпирането на Армагедон изглежда мисия без край поне в обозримо бъдеще.

Биографията на НАТО във версията на Питър Апс ни дава подход и множество примери как алиансът трябва да бъде разбиран, за да може България да се чувства комфортно в него, т.е. сигурна и защитена.

С минимални съкращения. Акцентите в текста са на "Дневник".

Дневник лого

Дневник лого