С искането се оспорва и конституционосъобразността на пар.10, с който в текста на чл.117 от Конституцията се създават следните промени: В ал.2, изр.1 накрая се добавя, че "съдът е неин (на съдебната власт - б.м.) основен носител", като се създава ново изречение второ, а именно, че "Прокуратурата и следствените органи са в системата на съдебната власт".

Промяната не е противоконституционна, тъй като тя само парафразира и уточнява действащата до изменението уредба на чл.117 от Конституцията. Според нея прокуратурата и следствието са заедно със съда три подсистеми на съдебната власт, в която са организационно включени като части от нея. Уточнението, че основен носител на съдебната власт е съдът, не означава, че прокуратурата и следствието са извън съдебната власт, а отразява обстоятелството, че една от трите основни функции на държавната власт - правораздавателната, изразяваща се разрешаване на спорове и осъществяване по този начин на интензивна правозащитна дейност, е поверена на съда. Поради тази своя функционална характеристика, съдът не е равнопоставен с другите две институции - прокуратура и следствие - също част от съдебната власт, и поради това се явява неин основен носител като осъществяващ правораздавателна дейност. Това е безспорно положение, което нееднократно е било предмет на изясняване по тълкувателен ред в практиката на КС - вж. Решение №8/2005 г. и с изменението на Конституцията е възпроизведено вече като част от нейния нормативен текст.

Оспорването на пар.11 и пар.12 се отнася до промените в организацията и функционирането на прокуратурата, както и в позицията на главния прокурор, което представлява много съществена част от конституционната реформа, поради засягането на институция, върху която през годините на прехода съществува традиционна фиксация на обществено-политическото внимание, мотивирано в много случаи не от публичния, а от користен партийно-корпоративен интерес.

Така в чл.126, ал.1 от Конституцията се добавя: "които разглеждат наказателни дела", което се отнася до системата от органи на прокуратурата, която трябва да следва тази на съдилищата, разглеждащи наказателни дела, а ал.2 на същия текст се изменя като предвижда, че "главният прокурор представлява прокуратурата и ръководи Върховната прокуратура", като се създава ал.3, според която "главният прокурор по предложение на Върховната прокуратура утвърждава общи методически правила за дейността на досъдебното производство на прокурорите, следователите и другите разследващи органи, които подлежат на обжалване пред Върховния административен съд по ред, определен със закон".

В този смисъл са промените на прокурорската дейност във функционално отношение - в т.5 на чл.127 от Конституцията изрично се предвижда, че прокуратурата предприема действия за оспорване на незаконосъобразни актове пред съда, в случаите предвидени в закон, т. е. тези действия са легално мотивирани и се осъществяват по реда на съдебния контрол за законосъобразност - от независим от прокуратурата орган, специализиран в осъществяване на правораздавателната дейност на държавата по разрешаване на спорове. В посочения контекст са и изменението на т.6 на чл. 127 от Конституцията, според което прокуратурата освен по наказателни дела от общ характер, в предвидените със закон случаи, участва и по други дела в защита на значим обществен интерес или в интерес на лица, които се нуждаят от специална закрила. Това може да бъдат граждански и административни дела, по които нейното участие като страна не е по усмотрение, а е определено със закон, мотивирано от публичен интерес или от необходимостта от защита на лица в неравностойно положение. С разпоредбата е акцентирано, че основната дейност на прокуратурата е свързана с наказателните дела от общ характер, а това са законово определени изключения на участие и по други категории дела.

Промените в чл.126 от Конституцията отразяват в организационно отношение тези във функционалните характеристики на прокурорската дейност. Поради това, че се акцентира върху дейността на прокуратурата по разглеждане на наказателни дела от общ характер като основна нейна дейност - привличане към наказателна отговорност на лица и поддържане на обвинението срещу тях пред съда като отпада общият надзор за законност и само в изрично посочени със закон случаи тя може да участва по друг вид дела, в структурно отношение се предвижда с промените в Конституцията, че прокуратурата следва структурата на съдилищата, които разглеждат наказателни дела. По тази причина, както и поради силно ограничения обхват на участие на прокурорски органи в други производства извън наказателните, Върховната прокуратура не е разделена на касационна и административна, както беше при предходната уредба, а към нея и при необходимост и при долустоящите прокуратури, биха се създали отдели, които да обслужват с прокурорско участие, в законово предвидените случаи, граждански и административни производства, без да е необходимо да се съобразяват със структурата на специализираните съдилища.

Оспорени са и пар.14, с който в чл.129 от Конституцията се създава нова ал.3 и пар.15, с който в чл.130 от Конституцията се създава нова ал.3, според които указът на президента, както при първоначалното, така и при повторното предложение за назначаване или освобождаване на председателите на върховните съдилища и на главния прокурор, се издава в седемдневен срок като в случай на неиздаването му в този срок, предложеното от Висшия съдебен съвет (ВСС) или Висшия прокурорски съвет (ВПС) лице, се счита за назначено или съответно освободено и без президентски указ.

Тези разпоредби са противоконституционни, тъй като предполагат, че президентът ще действа в нарушение на Конституцията и няма да изпълни възложените му от нея правомощия при назначаване и освобождаване на най-висшите трима ръководители на съдебната власт. По принцип съществува презумпцията, че институциите действат добросъвестно, в рамките на предоставената им компетентност, като са предвидени възможности при нарушения, държавният орган и съответното длъжностно лице да понесат негативни последици от своето неправомерно поведение. Вместо това, с предвиденото изменение в процедурата по назначаването на "тримата големи" в съдебната система направо се отнема правомощието на президента да издава указ за назначаване или освобождаване след изтичане на определен срок, ако той не е издал такъв указ, като предложението на ВСС и ВПС в тази насока от подготвящ действието на президента акт, елемент от фактическия състав на действието по назначаването и освобождаването на тези най-висши магистрати при споделена компетентност между двата органа, се превръща в окончателен акт, с който напълно се игнорира ролята на президента в това важно кадрово решение.

Оспореното конституционно изменение е резултат на законово развитие, което направи формално участието на президента при назначаването на номинираните от ВСС по предходната конституционна уредба кандидати за най-високите длъжности в съдебната система. В процедурно отношение бе предвидено, че отказът на президента да назначи номинирания от ВСС кандидат може лесно да бъде преодолян при повторното предложение на същия кандидат. Когато той е единствен и резултатът от гласуването е същият, а президентът е длъжен да го назначи, ролята му става съвсем формална и може да се възприеме оспореното конституционно разрешение за отпадане необходимостта от издаване на президентски указ.

В искането на група народни представители за установяване на противоконституционност на измененията и допълненията в Конституцията оспорването на пар.13,14,15 и 16 е извършено общо, доколкото тези изменения са неразривно свързани едни с други.

Така в пар.13 е предвидено, че " следствените органи осъществяват разследване по наказателни дела в случаите, предвидени в закон". С това фактически не е извършена промяна в първоначалния текст на чл.128 от Конституцията, чието второ изречение е възпроизведено в новия, а първото изречение е отпаднало, за да се избегне повторението. Това е така, защото с промяната на чл.117 от Конституцията е предвидено, че следствените органи са в системата на съдебната власт, т.е. не може да се обсъжда, поради липса на реално изменение въпроса за неговата противоконституционност, тъй като се касае само за редакционно подобрение на текста.

Пар.14 и пар.15 трябва да се разглеждат във функционалната си зависимост от пар.16, който на мястото на колегиите на бившия ВСС по отменената уредба, предвижда създаването на два съвета - ВСС и ВПС, без тази промяна да е толкова радикална, че да води до промяна във формата на държавно управление с отделяне на кадровия орган на прокуратурата и самата нея от съдебната власт, което може да бъде реализирано само от Велико, а не от Обикновено народно събрание според даденото задължително тълкуване с Решение №3/2003 г. на КС. Във връзка с тях следва да се разглежда и новият пар.17, който визира правомощията на ВСС и ВПС, както и на Общото събрание на членовете на двата съвета, което замества Пленума на стария ВСС по предходната конституционна уредба. Така чл.129 и чл.130 от Конституцията в новата им редакция възпроизвеждат правомощията на двете колегии да назначават, понижават, преместват и освобождават от длъжност съдиите, съответно прокурорите и следователите, да назначават административните ръководители на съответните съдебни, прокурорски и следствени органи за не повече от два петгодишни мандата, да решават въпроса за придобиване на несменяемост на магистратите след атестиране. Новото е, че не Пленумът, сега Общото събрание, избира най-висшите ръководители на съдебната система, а това са съответно ВСС - относно председателите на върховните съдилища и ВПС - за главния прокурор. Първото е в съответствие с европейската директива всички съдии да се избират от орган, формиран от мнозинство на съдии като гаранция за тяхната независимост, а второто - с необходимостта от повишаване на контрола и отчетността на прокуратурата по отношение на другите две власти (вж. по-долу).

Изменението в чл.130а, ал.1 и ал.2 се свързва с преструктурирането на състава на двата новообразувани съвета в сравнение с бившите съдебна и прокурорска колегии. Така като се запазва общият брой на членовете на двата съвета, избрани от парламента и от професионалната общност - по единадесет, се променя съотношението между тях като цяло и вътре в новосъздадените ВСС и ВПС. Така първият е със състав от петнадесет, вместо от четиринадесет членове на съдийската колегия, а вторият от десет, вместо единадесет членове на прокурорската колегия. Съотношението между изборните членове на парламентарната и професионалната квота при ВСС е пет към осем, към които трябва да се добавят членовете по право - двамата председатели на върховни съдилища, съответно шест към три при ВПС и главният прокурор, вместо равното участие по предходната уредба в двете колегии на изборни членове от двете квоти.

Промяната в чл.130а от Конституцията по отношение на изискванията към членовете на двата съвета, избрани от парламента и в продължителността на техния мандат, който е намален от пет на четири години, също не представляват промяна във формата на държавно управление. Изискванията към изборните членове на ВСС и ВПС от парламентарната квота да не са били действащи прокурори и следователи към момента на избора е мотивирано от това във ВСС да не участват лица, които не са били съдии и биха повлияли негативно при кадровата политика на този орган, а по отношение на ВПС - да не бъдат сугестирани от ръководството на прокуратурата при участие във вземането на решенията от него. Намаляването на продължителността на мандата на ВСС и ВПС има за цел да се избегне бюрократизирането на тези органи, което заедно със забраната за преизбиране на изборните им членове след изтичане на мандата им, е мотивирано от необходимостта да не се прекъсне връзката им с проблемите на професионалната дейност на институциите, която представляват.

В обобщение, промените в Конституцията засягащи съдебната власт, извършени от Обикновено народно събрание не надхвърлят неговата компетентност и не навлизат в тази на Велико народно събрание, тъй като не засягат установената форма на държавно управление в разширителното тълкуване, което ѝ дава Решение №3/2003 г. на КС. С тях се оптимизира дейността на органите на съдебната система, тъй като са извършени вътре в нея, без с това да се засегнат отношенията на съдебната власт с другите две власти - законодателна и изпълнителна, и нарушат балансът и равнопоставеността между тях в структурно-функционален аспект.

От група народни представители е оспорен и текстът на чл.150, ал.2 от Конституцията, който в новата си редакция гласи: "Всеки съд по искане на страна по делото или по собствена инициатива може да сезира Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между закон, приложим към конкретното дело и Конституцията. Производството по делото продължава като съдът, чието решение е окончателно, постановява съдебния си акт след приключване на производството пред Конституционния съд."

В искането са посочени негативните последици от прилагане на променения текст на чл.150, ал.2 от Конституцията и противоречията и трудностите при разглеждане и решаване на делата, които той създава за заинтересованите страни по тях, с което се нарушава, според вносителя на искането, чл.4, ал.1 от Конституцията. Тези трудности може да бъдат преодолени чрез съответни промени в процесуалните закони - ГПК, АПК и НПК, като се въведе ново основание за отмяна на влезли в сила решения, ако произнасянето на КС по оспорения с искането закон, с което то е уважено, е последващо влизането в сила на решението по делото, по което то е направено, както и възможността производството по него да се спира при допускането му до разглеждане по същество от КС.

С правното си мнение поддържам, че трябва да бъдат обявени за противоконституционни само следните параграфи или части от тях от Закона за изменение и допълнение на Конституцията: пар.3 и пар.9, пар.5 - относно новата разпоредба на чл.91б, ал.2, пар.7- относно предвидената в променения текст на чл.99, ал.5 възможност между потенциалните кандидати за служебен премиер да фигурират председателят на Сметната палата и неговият заместник и относно чл.99, ал.7, изр.2 в новата му редакция, пар.14 и пар.15 относно новите ал.3 на чл.129 и чл.130 от Конституцията, като в останалата част искането на двамата вносители като неоснователно трябва да се отхвърли.