Чета тези дни разни цитати, преразкази и коментари за вдигналите подобаващ шум и глъчка мемоари на бившата германска канцлерка Ангела Меркел - излезли от печат под заглавието Freiheit, "Свобода" - определяни вече от западни и източни медии като нейно политическо завещание.

Като цяло повечето анализи твърдят, че книгата е скучна и неособено интересна, че е по-скоро суха хронология на нейния път към висшата политика, както и на 16-те години начело на най-силната европейска икономика. Че Меркел предимно се опитва да съхрани репутацията си - пострадала значително заради отворените врати пред бежанците от Близкия изток (прочутото ѝ убеждение Wir schaffen das!, "Ще се справим!" в мигрантската криза от 2015 г.) и най-вече след руското нахлуване в Украйна през февруари 2022 година. Че, водена от опасения за реномето си - и съответно за своето място в Историята - не иска да признава грешки, спестява самооценка и покаяние.

И други нейни прегрешения. Вярвам, че и всеки доморасъл международен експерт - от Порто до Познан, и от Дъблин до Дулово - може да стовари купища грехове върху главата на някогашната "най-влиятелна жена на света" (каквито класации оглавяваше години наред в зенита на славата си, а всевъзможни ласкатели я възхваляваха до небесата). Грехове всякакви, и оправдани, и не толкова.

И все пак - ако се уповаваме на посредниците, разгръщали вече нейната "Свобода" - в книгата присъстват няколко любопитни и заслужаващи внимание момента. Например от април 2006 г., когато Меркел посещава с голяма делегация сибирския град Томск. Тогава имала и възможност за малко по-близко общуване с Путин. Разговаряли на немски, а гласът на домакина ѝ бил много тих, което ѝ напомнило маниера на едновремешните служители на ЩАЗИ. На друго място, по-напред в спомените, тя разказва как агенти на източногерманската тайна полиция се опитали неуспешно да я вербуват в началото на научната ѝ кариера в ГДР.

Подир официалните срещи и вечерята - на която Меркел опитала за пръв път в живота си мечешко месо - Путин я придружил до летището. Канцлерката искала да види нещо от сибирската природа, ала вместо това преминали само през полуразрушени села и мизерни райони.

Този Путинов манталитет, уви, все още е масово разпространен. Както по онези земи, така и у нас. От четвърт век насам не е преставало да намира хранителна почва конспиративното вярване за "дългата ръка на Вашингтон". Как зад едва ли не всеки антиправителствен протест в бившия Съветския съюз все стоят пъклените планове на Джордж Сорос, Бил Гейтс или други някакви евроатлантически демони. Все прозират заговорите на разни мрачни цитадели отвъд Атлантика.

Слушахме го и през есента и зимата на 2013-2014 година - по време на Втория Майдан - когато пропагандните мегафони на Кремъл неуморно тръбяха за "американска намеса" в героичните прояви на протестиращите граждани в Киев. И неспирно показваха помощник-държавния секретар Виктория Нюланд и покойния сенатор-ветеран Джон Маккейн, посещавали украинската столица в онези размирни дни. Като преувеличаваха до безбог прословутите "бисквитки", дето Нюланд раздавала на демонстрантите.

В мисловната парадигма на всякакви ченгета от близо и далеч, на бившите копои от КГБ, ЩАЗИ, ДС и сродните им - какъвто, спор няма, е и Путин - е невъзможно някой да излезе на улицата, без да получи нещо материално и финансово в замяна. Без конкретна (директна, пряка и незабавна) изгода.

Това водеше многохилядните множества на "Понеделнишките демонстрации" в Лайпциг и другите големи градове в ГДР през есента на 1989-а, седмици преди отекналото по цял свят срутване на Берлинската стена. Това водеше и украинците в края на 2004 г. и през 2013-2014 г.

Това води и днес хилядите грузинци, изпълващи улиците на Тбилиси всяка вечер от парламентарните избори през октомври насам. Тамошният Майдан получи нов заряд и тласък след решението в четвъртък на правителството на "Грузинска мечта" да спре преговорите за присъединявяне към Европейския съюз. Зловеща ирония е, че управляващата партия - двигател на ретроградното завръщане към московските обятия - използва тъкмо думата "мечта".

А пропо, отново гротескно повторение на Историята. Тбилиси сега силно напомня Киев от преди 11 години. И тогава украинският гняв - и последвалият Евромайдан - беше събуден от възпряната национална мечта: президентът Янукович отказа да подпише споразумението за асоцииране с ЕС. Знаем нататъшния развой. Единственото, което пожелавам на грузинците, е да се разминат все пак с кръвопролитията. Да нямат своя "Небесна сотня" и да не преживеят нова война. Стига им онази от август 2008-а, както и кървящите рани в Южна Осетия и Абхазия.

Още една годишнина и още една асоциация със западните заблуди към Кремъл се набиват на очи. След няколко дни, на 5 декември ще се навършат 30 години от подписването на Будапещенския меморандум през 1994 г. С него Украйна се задължи да се раздели с ядрения си арсенал (наследен от СССР) - а в замяна Русия, САЩ и Великобритания се ангажираха да гарантират за нейната териториална цялост и неприкосновеността на границите ѝ. Пак знаем нататъшния развой.

Ако вярваме на спомените на Меркел (а нямаме основания за противното), големият обрат в отношенията ѝ с Путин дошъл в началото на март 2014 г. На 1 март в онази година, след трагичните сблъсъци на Майдана и бягството на Янукович в Русия, канцлерката разговаряла с руския президент по телефона.

Трагичното е, че още плащаме за прекалената си доверчивост. И комай не сме се опарили достатъчно.