Брюксел, който е епицентърът на обединена Европа, не е никак във фокуса на вниманието на българските медии като столица на Белгия. Въпреки очебийната историческа връзка между двете страни. Основният закон на кралство Белгия е първообраз на Търновската конституция от 1879 г., а "най-българският" девиз - "Съединението прави силата" (1880 г.), също е зает от конституционната монархия (L'union fait la force). Тази страна остава бяло петно в новинарската ни география, въпреки че монолитният до неотдавна български двуполюсен модел вече се фрагментира по подобие на пъстрия белгийски парламентарен модел. Белгия е сполучлива за съпоставка с България и защото като размери е сравнително съпоставима с нея - с територия, четири пъти по-малка от нашата, но с население два пъти по-голямо от българското.

Да не говорим, че и ние вече си имаме най-малкото публичен дискурс около настояването на "Продългжаваме промяната - Демократична България" за налагане на "санитарен кордон" срещу Пеевски и неговата "ДПС - Ново начало". Още през 80-те години терминът е въведен във вътрешнополитическия дискурс в Белгия от политически коментатори. Обектът на изолация е крайнодясната фламандска националистическа партия Vlaams Blok, смятана от мнозина за расистка. Целта е била да бъде изключена от управлението дори с цената на големи коалиции между идеологически съперници.

Все пак водим убедително пред белгийците по най-голям брой парламентарни избори за най-кратко време. Даже сигурно сме влезли в "Гинес" - седем вота в периода 2 април 2021 г. - 27 октомври 2024 г. Напът е да се затвърдим като супершампион с оглед на задаващите се поредни парламентарни избори напролет. Те биха биха били осмите поредни (седми предсрочни) в рамките само на четири години.

Но въпреки тези "постижения" България има много да наваксва на терена на продължителното управление без редовно правителство - тук безапелационно световен рекордьор от години наред е Белгия. У нас първото служебно правителство на премиера Гълъб Донев, назначено на 2 август 2022 г., управлява 185 дни, без да има функциониращ парламент. Пак през август, но 2020 г., Белгия вече беше счупила предходното си най-добро постижение - тогава кралството вече беше в продължение на 600 дни само с временен кабинет. През 2010-2011 г. страната остана без редовно правителство в продължение на 541 дни.

И в Белгия се чуват чести критики, че тяхното "временно" правителство - подалия оставка кабинет, който управлява до избирането на нов, противоречи на законите на демократичното политическо представителство. Парламентът не може да го контролира с искане на "вот на недоверие", защото не го е избирал. Членовете на кабинета си търсят нова работа, знаейки, че най-вероятно няма да бъдат оставени на постовете от следващите управляващи. Така работата на най-малкото на висшата държавна администрация блокира. Неслучайно социологически проучвания регистрират, че това безвластие е "сериозен проблем", даже "позор" за Белгия.

Въпреки че са с ограничени правомощия, сведени основно да извършване на "текущи дела", преходните правителства в Белгия имат прерогативи да действат суверенно на международната арена при спешни случаи. Правителства, които вече от месеци не е трябвало да управляват страната подписаха, два стратегически договора на ЕС - от Маастрихт (1992) и Лисабон (2007). Тук идва паралелът със служебното правителство на Стефан Софиянски от 1997 г. Тогава под надзора на президента Петър Стоянов кабинетът подаде молба за членство в НАТО. Второто служебно правителство на Димитър Главчев пък въпреки всичките му зависимости и слабости ще може да отчете, че тъкмо по-негово време Австрия вдигна ветото си за влизането на България в сухопътния Шенген.

Отделен е въпросът, че функциите на българското служебно правителство - и преди, и особено след злополучните конституционни промени, се нуждаят от сериозна ревизия.

Но паралелите с Белгия не спират дотук. България започна да наваксва спрямо нея и по степен на политическо фрагментиране и липса на ясно изразена партия хегемон в парламента.

E, има и базови различия - Белгия е конституционна монархия с двукамарен парламент. Държавата е федерална, съставена e от три региона - фламандски, валонски и столицата Брюксел. Те имат голяма автономия - обстоятелство, което често помага на белгийците да забравят, че нямат редовно правителство. Гласуването в Белгия е задължително - на последните парламентарни избори гласуваха 88%. Парадоксално е, но и на това поле има прилики между двете страни - и при задължително и при "формално" задължителното гласуване, каквото е то в България (където, както знаем, законът е "врата в полето"), парламентарната фрагментация е в силно напреднала фаза. Очевидно тя е функция на фрагментирането на обществата от старите класово и статусно базирани прослойки към новите ценностно и лайфстайл обособени социо-културни групи.

Но да караме нататък със сравненията. След изборите на 9 юни Белгия продължава да няма редовно правителство, защото изнурителните преговори, белязани с много обрати, не дават резултат. В Камарата на представителите влязоха цели 12 партии и коалиции, много от които са регионални - представени са само във фламандската или валонската част. Четири от партиите са с под 10 депутати, а една - дори със само един. Партията победител - дясно националистическият Нов фламандски алианс (N-VA), спечели едва 24 места (16.7%) от 150-местния парламент, следван от крайнодясната популистка партия Vlaams Belang - 13.8% (20 места). Въпреки завоя надясно победителят на изборите, който преговаря за коалиция, е решил да запази "санитарния кордон" около класиралата се втора крайна десница. Кабинетът в оставка пък е резултат от седемпартийна коалиция и е съставен през 2020 г.

На този фон България все още наваксва, но го прави сравнително бързо. Неотдавнашната партия хегемон ГЕРБ вече е сведена до средноголяма формация, която на изборите на 27 октомври взе 26%, респ. 69 депутати. Следват цели три партии в зоната на 14-11%, с 39-30 депутати, и т.н. В парламента влязоха осем партии и коалиции. Ще има и девета, ако Конституционният съд касира поне частично изборите заради масираното купуване на гласове и многобройните други нарушения.

През последните три години България се озова в "новата реалност", както е модерно да се казва напоследък. Но тя си е добре познато битие за политически системи като белгийската. Донякъде е разбираемо, че у нас мнозина са шокирани, че след стабилния, но краткосрочен двуполюсен модел от началото на прехода и наследилата го хегемония на една квазипопулистка партия в лицето на ГЕРБ, през последните няколко години партийната система е в състояние на свободно падане.

Белгия успява да съхрани целостта си въпреки нарастващите тежнения за превръщане на федералната държава в конфедерация може би тъкмо благодарение на устойчивото институционализиране на фрагментацията. А и в исторически план многопартийният модел, съчетан с пропорционална избирателна система, стимулира развитието на политическа култура на консенсуса.

В унитарна България, увредена от свръхцентрализираното управление и "силната ръка" от епохата на авторитарния режим, за мнозина фрагментацията на политическото пространство е равносилна на загуба на една, макар и измамна, стабилност, дори на политически ориентири. Фрагментацията се възприема като част от кризата на парламентарната демокрация и ражда поляризиране на партийните сблъсъци.

Всъщност липсата на партия хегемон и наличието на повече конкурентни актьори в парламента, както и нарастващата вероятност от три-, че и четирикоалиционни правителства дава много по-големи шансове за ограничаване на корупцията и намаляване на натиска над медиите.

Тепърва българският политически живот ще съществува в модуса на фрагментираното. Тепърва незавладените институции и обществено отговорните политици ще се учат да изработва механизми, които да минимизират устойчиво неблагоприятните тенденции вследствие на безвластието. Всъщност България вече има не само неутрална и лоша, но и добра практика със зачестилите временни правителства. Въпрос на гледна точка е дали виждаме пред тях и съпътстващите ги развития чашата като полупълна или полупразна.