Жертвите помнят: Декември 1984 - месецът на страданието
Жертвите помнят: Извеждането на хора от турското малцинство от домовете им нощем, месеци из арестите на МВР и ДС, студът, гладът и унизителното третиране в лагера Белене, без да са извършили престъпление, без съд и присъда. Последвано от интерниране в различни краища на България, приключващо с принудително напускане на страната. Тези преживявания се в която ти помага и какво представлява книгата, в която са събрани карикатурите на всички?повтаряха в разказите на бивши лагеристи от лагера Белене на конференция по повод 40 години от насилствената асимилация на турското малцинство от тоталитарния режим (декември 1984 г.). Прекарали са там почти две години от живота си и казват, че "Белене" през 1984 до 1986 е бил последният концлагер в Европа. Освен че свидетелстваха за преживяното, побелелите мъже печално обобщаваха, че виновни има, наказани не
"Къде го откарвате"
Наричат декември 1984 месеца на страданието. Освен че зимата на 1984-1985 година била най-студената, която са запомнили, извеждани са от домовете им нощем, за да няма свидетели. "Къде го откарвате" - този въпрос на съпруги, родители, деца се е повтарял на прага, а отсреща мълчание.
Руфат Юмер, роден в с. Башево, община Ардино, тогава 24-годишен студент по строително инженерство. Вината му , че е бил сред най-видимте на мирните протести. Заради това прекарва в Белене от 28 декември 1984 до ноември 1986, следва интерниране в села в Северна България, накрая изгонен от България. "От нас, от интелигенцията, властта се плашеше най-много, защото ние стояхме най-отпред", заключава след 40 години Руфат Юмер.
"Пет месеца не ни позволиха да се обадим на семействата си, че сме живи"
Ахмед Ахмед, роден в с. Чайка, област Кърджали, тогава 23-годишен студент в МЕИ /Техническия университет/: "Аз бях арестуван по доста груб начин. Току-що се бях оженил, буквално нахлуха в квартирата ни и ме измъкнха, жена ми само успя да извика "къде го водите".
Два месеца го държат в килиите на Главно следствено управление, оттам в Белене. Денят бил много студен, пристигнали вечерта вкочанени от студ. Килиите на остров Персин били за по 5-6 души, сложили ги 25 в едно помещение, леглата на три етажа. "Аз бях най-горе, главата ми опираше в тавана, не се дишаше." Пет мсеца не им позволили да се обадят на семействата си, да знаят поне че са живи.
Сейдали Алиш, от с. Ненково, област Кърджали, тогава е бил 40-годишен ветеринарен лекар в Айтос, там го заварва т.нар. от властта възродителен процес. На 3 януари 1985 в Бургас е организиран голям мирен протест, за да информирт световното облщестгвно мнение за произвола в България. Задържат 30 души. Осем от тях отвеждат в килиите на ДС, след месеци ги откарват в Белене.
"Като ни съблякоха на входа на лагера, видях по някои тела синини, видях даже окървавени ризи и ужасен разбрах, че са изтезавани", разказва Сейдали Алиш. Най-ярко помни големия студ - полагало им се по едно одяло, лягали по двама на легло, за да се завиват с две.
Съпругата му идвала да го търси, три дена стояла в Белене с децата. Накрая се намерил добър човек сред милиционерите да й каже, че съм там, че съм жив. "40 години водим дела, виновни и наказани няма."
Студ и глад: "Облизвахме ламарината на консервите"
Али Хюсеин, 35-годишен електротехник от с. Йонково, обл. Разград. Въдворен направо от болницата, без да е излекуван. Студ и глад белязват дните в лагера. Храната била мизерна, хлябът не стигал. Когато най-сетне им разрешават да получават колети, управата ми ги предавала след време мухлясали. Късметлии били тези, които получаваха колети с консерви. Ближехме и ламарината на консервите, разказва Али Хюсеин. Работата им за известно време била да копаят царевица. Сред нивата се натъкнали на кости, приличали на човешки, по думте му - вероятно от предишно зловещо време.
През 1991 г. подал молба за досъдебно производство. Резултат няма.
Неизвестността е най-мъчителна за близките
Хатидже Ислямова, от с. Абланово, Сливенско, съпруга на Ибрахим Ислям, учител и треньор по борба, въдворен в Белене през декември 1984. Абланово е било голямо предизвикателство за властта, тъй като хората с жива верига спирали три дни танковете да влязат в селото. "Мъжът ми едно камъче не е хвърлил срещу танка, но беше напред в живата верига, тази е вината му", казва Хатидже. Месеци наред го търси из управленията на МВР. В Сливен цивилен направо я изблъскал от сградата. Намерил се добър човек сред милиционерите да й каже, че са откарани в Белене.
/Докато слушах Хатидже, си мислех как в екстремни ситуации се открояват онези разлики между хората, които ги показват добри или зли, независещо от социалния или властническия им статус./
"Не ни разрешиха да ги доближим, пуснаха само децата"
Когато в Абланово научават, че може би най-сетне ще ги пуснат в Белене, наемат автобус, напълват го възрастни родители, съпруги и деца, дори пеленачета. Хатидже тръгва с двете си момчета - на 4 и на 2 години. Чакат с часове на портала да дойде последното разрешение от София. Когато се дочуло "идат", децата хукнали към бащите си, охраната не ги спряла. На възрастните не разрешили да ги приближат. Едва познах мъжа ми, а беше спортист, разказва Хатидже. Прз 1989 г. им връчват 4 паспорта със заповед за 24 часа да напуснат България. Установяват се в Чорлу, но наскоро мъжът на Хатидже почива от инфаркт. Според лекарите сърцето му било увредено от продължително престояване на студ. /Месеци били държани в гаражи на Пожарната в различните участъци на нулеви температури./
Гладната стачка - единственото оръжие на затворените
Сабри Искендер обявява гладна стачка в лагера Белене с още 25 души. На 26-ия ден пристигнал генерал от София, уговорил ги да започнат да се хранят и ще бъдат освободени след седмица. Не изпълниха обещанието и петима започнахме отново гладна стачка, след 9 дни бяхме освободени, но ни изселиха из различни села в страната, разказва Сабри Ибрахим.
През 1988 г. със съмишленици основава "Демократична лига за защита правата на човека в България", легална правозащитна организация. Първата правозащитна организация беше вече създадена от българина Илия Минев, припомня Сабри Искандер. В писмо до Тодор Живков цитира текстове от тогавашната конституция, която гарантира правата на всички граждани на републиката и го призовава на кръгла маса с Демократична лига, а сега се усмихва на тогавашната си наивност. Вярва в мирната съпротива и определя гладната стачка като единственото, но ефикасно оръжие срещу произвола. Принуден, както и останалите от мирната съпротива, да напусне България.
Конференцията беше организирана от гражданската организация "Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите" заедно с Нов български университет и фондация "Истина и памет".