Българското мнозинство често стои настрана от онова, което са преживели българските турци. Тези дни се навършват 40 години от насилието, извършено срещу малцинството, но това е важна тема предимно в затворени общности. Изследователите Лилия Топузова и Румен Петров виждат три обяснения на феномена.

За насилственото преименуване на турците в България, започнало точно преди 40 години, на 24 декември 1984 г., знаем вече много факти и подробности, има проучени документи и писмени източници.

Тогава за три месеца са променени имената на над 800 хиляди души.

Това престъпление, наричано от комунистическите власти "Възродителен процес", завършва пет години по-късно с протести на хората и с експулсиране на над 320 хиляди души в Турция през лятото на 1989.

Това, което още не можем да разберем, е защо 1984 остави голяма част от България безразлична.

Въпросът е на Джефри Александър, американски социолог на културата, и очевидно се отнася не само за случаите на геноцид, а за всяко широкомащабно престъпление. Насочен е не само към нас, а към всички, които искат да разберат парадокса на колективната травма.

Поведението на българското общество през 1984 не е изключение, това "невиждане" на страданието е феномен, който съпътства всяка социална травма и който наблюдаваме и до днес в целия свят.

Но все пак - как да си обясним нашето безразличие, нашето "невиждане"?

Румен Петров е доцент по социална работа в НБУ. Автор е на изследването "Объркани в болката. Социална травма и социална справедливост", в което критично изследва недостатъчната ангажираност на българската хуманитаристика с темата за социалната травма и социалната справедливост . Той апелира силно за това "социалната травма" да бъде разглеждана в по-широк исторически контекст и да не бъде обяснявана само с комунизма.

Според него икономическото и културово противопоставяне между българи и турци е гигантско и то се поддържа на всички нива. "Степента на изключване и дехуманизиране са съпоставими с тези на антисемитизма. Те са в един регистър, макар да има разлики. Случилото се в късния социализъм с турците се вписва в една традиция, която е хубаво да се познава и да се виждат нейните корени във Възраждането", смята той.

Лилия Топузова е историк, професор по история в Университета в Торонто. Тя е съавтор на мултимедийната инсталация "Съседите", която беше представена в българския павилион на Венецианското биенале тази година и която съдържа разкази на последните оцелели от комунистическия лагер Белене.

През 2025 в престижното издателство Cornell University Press ще излезе от печат книгата й за "българския Гулаг" - първото цялостно изследване на лагерите за принудителен труд в България - мрежа от репресии, действала през цялата комунистическа епоха от 1945 до 1989 г.

Лилия Топузова отбелязва втора важна причина и липса - след промените страданията и репресиите над турците не стават веднага част от наратива за страданията по времето на комунизма.

Трета причина, вероятно довела до това "невиждане" на страданието, можем да търсим в още една особеност на комунизма - че през 50-те години режимът слива в едно категориите криминален и политически престъпник, като с това постепенното криминализира политически неудобните.

Парадоксът в крайна сметка е, че протестите на българските турци срещу репресиите на комунизма не са видени и чути от обществото като протести срещу комунизма, като обща възможност за солидарност и борба срещу режима. "Защо ние не знаем нищо за Мохамед Карахюсеинов", пита реторично Топузова. Карахюсеинов е поет и художник, който се самозапалва в знак на несъгласие с отмяната на името му и умира на 3 май 1990 година. Тя продължава: "Защо всеки може да даде като пример Ян Палах, самозапалил се в Прага през януари 1969 година, а никой не знае за Мехмед? Защо тези разкази не съществуват в образователната система?"

Струва си да припомним историята на Мехмед Карахюсеинов.

На 2 февруари 1985 г., в навечерието на отмяната на името му, Мехмед се запалва, отказвайки да се преименува. Това се случва в двора на малък семеен имот край Княжево, София. Извършва го тихо, без героични пози. Получава над 50% изгаряния, но оцелява.

Случаен таксиметров шофьор откарва обгорелия и търкалящ се в снега човек в "Пирогов". Докато Мехмед е в кома, името му е променено на Методи Асенов Караханов. Парадоксално отново, за това помага баща му, Хасан Карахюсеинов, който вече е сменил своето име на Асен Саверски. За да не се разчуе за трагичния му протест, Държавна сигурност охранява болничната му стая и не допуска никого до него.

Лекарите спасяват живота му, но пораженията от изгарянията са изключително тежки и той живее само още пет години, напълно обезобразен. Мехмед Карахюсеинов умира на 3 май 1990 г.

Има дъщеря и син, синът му се ражда три месеца след смъртта му. През 1999 година издателство "Стигмати" публикува неговата стихосбирка "Не по ноти", а през 2015 година излиза още една негова книга - "Болката на откровението".

За Лилия Топузова едно от решенията може да е в създаването на "пространство - понякога дигитално, понякога физическо - [но] да сме в едно място. Трябва да бъде колективно и трябва да бъде споделено". Тя дава пример с тяхната инсталация "Съседите" - когато тя беше на ул. "Бенковски" в София и на Биеналето във Венеция".