- В моята памет 2024 г. със сигурност ще остане като една изключително бурна и динамична година. Опитвайки се да си припомня събитията през последните 12 месеца, оставам с неприятното усещане, че не правим обзор на година, а на някакъв по-дълъг исторически период. Времето някак продължава да се забързва и поне за мен става все по-трудно да го догоня и възприема.

Все пак, ако трябва аз да избера какво да остане за историята, бих подбрал две положителни събития от 2024 година - новината за пълноправното ни членство в Шенген и Олимпийските игри в Париж. Приемането на България в Шенгенското пространство е дългоочаквано събитие, което ще облекчи българските граждани и бизнес. Приемането ни в Шенген въпреки липсата на редовна власт е и признание за всички българи, ангажирани в процеса, които години наред са работили по техническите изисквания и подготовката на България за присъединяване.

Олимпиадата пък не само донесе много поводи за радост в България. Събития от подобен мащаб успяват да ни откъснат от забързаното време (от чийто ритъм вече се оплаках) и да ни потопят в свят, изпълнен с добри примери, с достойнство, чест и уважение. За мен Олимпиадите са винаги много важно събитие, а тази в Париж ще запомня и с оттеглянето от спорта на моята любима тенисистка Ангелик Кербер.

- Съвсем по инерция сме започнали да си представяме бъдещето като риск. И това е съвсем нормално. Никой не ни предлага привлекателен проект за бъдеще. Говори ни се за най-различни опасности, които ни грозят, а дали ще бъдем спасени, ако гласуваме за хората, които ни плашат - никой не знае.

Може би е напълно логичен дефицитът на бъдеще, с който свикнахме да живеем, но самият факт, че през тази година толкова много хора по цял свят имаха правото да гласуват е нещо, което може да ни радва. Можем да говорим за възход на популизъм, радикализъм, крайна десница и т.н., но на мен ми се струва, че този тип гласуване, който със сигурност нараства и вече е мейнстрийм, това не е идеологически вот. Това е по-скоро наказателен вот на гражданите, фрустрирани от политическите елити и от системата, която не произвежда решения, които да ги успокоят. Лидерите, които наричаме антисистемни са тези политически лица, които разбиват обществени консенсуси, които сме свикнали да мислим като нормалност. Правят го, политизирайки теми, които не са били обект на политическо противопоставяне по-рано.

Тя ни напусна още с влизането на Путин в Украйна, но започваме да консумираме и вътрешнополитическите ефекти от края на нормалността. Лидери и партии, които мислим като радикални са вече мейнстрийм и управляват. С тази нова реалност трябва да живеем, тя е резултат от демократичния процес. Този тип политика получи сериозна подкрепа през многото избори, които минаха през годината.

И тук следва да наблюдаваме дали радикалните лидери могат да презаредят с легитимност демократичните системи. Да покажат на фрустрирания избирател, че гласът му е чут и неговите хора вече са във властта. Или самата власт ще делегитимира бързо и новите лидери, превръщайки възхода на крайната десница в спомен.

- До момента полагах усилия да бъда позитивен, но като въпросът е така директен задачата става по-сложна. Според мен България е уморена и лишена от оптимизъм поради многото избори, които ни се струпаха. Постоянно се изправяме пред дилемата дали да имаме непопулярна и нестабилна власт, или да отиваме пак на избори, които да ни изправят пред сходна питанка.

Позитивното може би е, че вече официално се превърнахме в изборни рекордьори. Поне на мен не ми е известна друга страна с опит като нашия. Светът също не дава сигнали, че ще става по-симпатично и радостно място. Цялостното усещане е, че един сравнително продължителен период на спокойствие и просперитет е към своя край, а ние като индивиди и общества, които сме се облагодетелствали през това време, сега имаме какво да губим и се чувстваме застрашени.

Струва ми се все пак, (за да кажа и нещо позитивно), че ценности като свобода, демокрация и човешко достойнство, са дълбоко споделяни от хората по света и у нас и не сме готови да зачеркнем подобни ценности с лека ръка.

- Сякаш се поизчерпахме от многото избори. Малко парадоксално, но се наблюдава едновременно умора и поляризация. Преструктурират се обществените отношения, образуват се все по-ясни групи, които се радикализират в борбата си за признание и налагане на дневния ред, който припознават като важен. Социалните отношения все повече се формират през интернет и намирането на хора, които споделят твоето мнение, прави електоралния процес по-непредвидим.

Колкото до политиката, непрестанният изборен цикъл изхабява партийните лидери. Някои от тях бяха изхабени и преди да навлезем в този цикъл през 2021 г. Други бяха изхабени още преди да станат лидери и да разцепят ДПС.

Поне според мен.

- Видя се, че продължава процесът на фрагментация на политическата ни система, който е характерен за целия период от 2021 година насам, а започва да се превръща в правило и в цяла Европа. Големи партии в България в момента няма. Въпреки убедителната изборна победа на ГЕРБ през октомври, партията на Бойко Борисов също не е голяма и трябва да търси подкрепа, за да може да управлява. Време е Борисов да осъзнае този факт, защото към момента няма перспективи ГЕРБ да се върне към нивата на подкрепа от 2017 г., когато за партията гласуваха 1 милион българи.

Видя се и нещо много интересно. Политически проекти могат да бъдат успешно реализирани през социалната платформа Тик-Ток. Партии като "Величие" и МЕЧ, които не изглеждаха влиятелни политически играчи се озоваха в парламента за изненада на много хора. Този феномен показва, че политическото състезание се променя драматично и с все по-малко ресурси, с все по-малко политическа подготовка може да се влезе в политиката с гръм и трясък. Тик-ток политиката не се осланя на партийни лоялности, политически програми. Разчита на кратки разкази, ефектни думи и споделяния.

Подобни казуси има и в редица други страни. Румъния е най-популярният пример последно време, но крайната десница в Португалия постигна електорален пробив чрез Тик-ток, а в Кипър на европейските избори популярен инфлуенсър събра 19% от вота.

- За най-доброто ще се повторя - влизането на България в Шенген и брилянтното представяне на българските спортисти на Олимпийските игри в Париж.

Най-лошото е застояването на Сарафов като временно изпълняващ длъжността главен прокурор и перспективите да бъде избран за редовен мандат.

- В българската политика си струва да бъде отличен Христо Иванов за оставката, която подаде след като коалицията "Продължаваме Промяната - Демократична България" загуби половината си гласоподаватели на изборите през юни. Това са политически логичните и достойни действия - да поемеш отговорност след като избирателите са показали, че доверието им към теб е намаляло драстично. Това е начинът да покажеш на хората, че политическата система работи и политиците, които ни представляват реагират на посланията, които гласоподавателите им изпращат.

Подобна постъпка би била нещо всекидневно, а не извънредно явление, ако повече политически лидери мислеха за доверието в нашата система и опазването на нейната легитимност.

Корнелия Нинова също подаде оставка след като успешно потопи левицата на изборите през юни, но процесът по оттеглянето й не бе така гладък и бе съпътстван с активна съпротива от нейна страна.

В този смисъл си заслужава да бъдат отличени и бившият премиер на Великобритания Риши Сунак, и неговият наследник Киър Стармър. След изборната победа на лейбъристите Сунак поздрави Стармър за успеха, намери добри думи за професионалните му качества и му пожела успешен мандат. Същия жест към опонента отправи и Стармър. И макар такава да е практиката във Великобритания, във времена, в които радикалното говорене и разбиването на табута са по-лесните и популярни политически действия, си заслужава да се постави акцент върху добрите практики, които демонстрират, че политиката не е единствено и само конфронтация.