Два мита за т. нар. възродителен процес

На живо
Дебатът в ЕП за бъдещето на ЕС

Два мита за т. нар. възродителен процес

Този израз беше наложен от тоталитарната пропагандна машина, за да обозначи масовото насилствено преименуване на турското население през зимата на 1984/85 година и последвалите действия за пълно заличаване на идентичността на мюсюлманските малцинства в страната.<br /><br /><em>На снимката: Отбелязване на "майските събития" – мирните протести за връщането на рождените имена на българските мюсюлмани през 1989 г. Местност Демир баба текке край Исперих, 2010 г.</em>
Този израз беше наложен от тоталитарната пропагандна машина, за да обозначи масовото насилствено преименуване на турското население през зимата на 1984/85 година и последвалите действия за пълно заличаване на идентичността на мюсюлманските малцинства в страната.

На снимката: Отбелязване на "майските събития" – мирните протести за връщането на рождените имена на българските мюсюлмани през 1989 г. Местност Демир баба текке край Исперих, 2010 г.
Анализът е препубликуван от "Маргиналия".
Да се нарича насилствената асимилационна политика на комунистическия режим "възродителен процес", напълно изопачава същността на тази политика. Този израз беше наложен от тоталитарната пропагандна машина, за да обозначи масовото насилствено преименуване на турското население през зимата на 1984/85 година и последвалите действия за пълно заличаване на идентичността на мюсюлманските малцинства в страната. Поставените от режима асимилационни цели бяха прикрити от лозунга: "да върнем потомците на ислямизираните българи към техния родов корен".
Фокусирането от страна на комунистическата пропаганда на вниманието на обществото върху периода 1984 - 1989 г. даде своя резултат. И днес в масовото съзнание така нареченият възродителен процес се свързва именно с тези години и се отнася преди всичко до преименуването на турците. Това контрастира в известна степен с изследователската книжнина, където по правило времевият обхват е разширен, за да може историческият процес да бъде изучен в неговата цялост.
Свеждането на "възродителния процес" само до посочения петгодишен период и само до турското население дава възможност да останат в сянка два изключително важни аспекта на комунистическата етническа политика:
Първо. Нейният планомерен и целенасочен асимилационен характер в продължение на 20-годишен период - от 1969 до 1989 г.
Второ. Нейната всеобхватност - на асимилация са подложени всички мюсюлмански групи - турци, българоезични мюсюлмани, цигани и татари.
Същевременно, за да бъдат оправдани престъпните асимилационни практики от пропагандата на режима, бяха изобретени редица митове, които битуват и днес в обществото. Ще спря вашето внимание на два от тях:
На първо място - митът за мотивацията. Митът за турската заплаха. Асимилационната и дискриминационна политика към мюсюлманите се оправдава с аргумента, че Турция след Втората световна война провежда агресивна към България политика, използвайки за тази цел турското и помашкото население като своя агентура. Твърди се, че нашата съседка инспирира у нас напрежение чрез разпалване на изселнически психози, протурски националистически настроения, както и подкрепя нелегална съпротива, включително терористична дейност. Ето защо, за да се предотврати тази заплаха, решителното противодействие е в тоталното "връщане към българския родов корен", а всъщност насилствено побългаряване, на мюсюлманското население. Да разгледаме това по-подробно.
След деветосептемврийския преврат настроенията сред мюсюлманите са в полза на правителството на Отечествения фронт и не може да се говори за протурски настроения освен в редки изолирани случаи. Последвалите дискриминационни действия от страна на управляващите са главната причина част от турците и помаците да се ориентират към търсене на закрила от страна на Турция, което в някои случаи ги тласка към протурски национализъм.
С други думи, протурският национализъм, включително в крайните му форми, е преди всичко реакция срещу потъпкването на правата на мюсюлманските малцинства.
Нека сега да проследим големите изселнически вълни след Втората световна война. Те са четири.
Първата е от средата на 1949 г., която намира изход в масовото изселване на 154 393 души през 1950/51 година.
Следващата изселническа психоза е през 1963 и 1964 г., когато в турските консулски служби постъпват заявления за изселване на 383 585 души. Тази вълна е овладяна от режима, включително чрез предоставяне на някои права в културната област. Междувременно тя е използвана за сключване на изселническо споразумение с Турция, по силата на което от 1968 г. до 1978 г. се изселват 115 247 души.
Третата масова изселническа психоза избухва през първото полугодие на 1983 г., когато до месец септември на същата година от пет окръга на Североизточна България са подадени 19 000 молби за изселване, като всяка от тях включва от 5 до 10 души, или общо между 100 и 150 хиляди. Това движение за изселване е смазано с репресии, включително с няколко присъди на различни срокове затвор, многобройни уволнения от работа и изключвания от комунистическата партия. Не можейки да се изселят законно, много турци през 1983 и 1984 г. решават да бягат през границата.
Четвъртата - най-масовата психоза води до добре изучената мащабна миграция през лятото на 1989 г. Анализът на причините, довели и до четирите масови изселнически психози сред турското население, показва, че те се коренят в ограничителната, дискриминационна и асимилационна политика на властите, която предизвиква недоволство, страх и враждебност и в последна сметка до стремеж да се напусне страната.
Що се отнася до съпротивата на турското население. Действително в периода 1983 г. - 1984 г. в страната забележимо се активизира възникването на нелегални съпротивителни групи и организации, които извършват саботажи, разпространяват протурски пропагандни материали (турски знамена, листовки, плакати), а една от тях извършва тежки терористични актове, отнели живота на мирни граждани, включително деца. Тогавашната пропаганда а и след промените редица автори, свързани с репресивния апарат на режима, обясняват вземането на решението за масовото преименуване през декември 1984 г. с тази нелегална дейност, като се твърди, че то е било резултат на влияние от Турция. Така ли е наистина?
Всъщност през 1982 г. се пристъпва към целенасочена партийна политика за преименуването на лица от така наречените смесени (българско-турски) бракове, която има характер на пълзяща асимилация.. На прицел в началото са турско-помашките семейства или, според тогавашната репресивна терминология - "смесените бракове на български турци и потомци на помохамеданчени в миналото българи". Постепенно се обхващат и чисто турски семейства. Ето как става това:
"Ентусиазирани" отечественофронтовски, партийни и комсомолски дейци и служители на Държавна сигурност започват да се ровят в родословните дървета на хората, за да "докажат" техния български произход.
В своя докладна записка от 23 август 1982 г. началникът на "турския отдел" на управлението подполковник Веселин Божков пише:
"При уточняването на смесените бракове се използват предимно регистрите на населението. Там, където е необходимо, се установява родословно дърво от освобождението на България досега. Така например в района на с. Млечино само един помохамеданчен българин е родоначалник на много семейства, които се смятат за турци.
Почти всички лица от смесени бракове имат протурско съзнание. Някои от тях не знаят български език, какъвто е и случаят с преименуван 80-годишен старец от Фотиновския район."
Броят на "установените" по този начин лица от смесени бракове се разраства. Расте и броят на преименуваните. Така, докато към 23 август 1982 г. в Кърджалийски окръг са сменени имената на 1842 души (от общо "установени" 4187), то към 28 май 1983 г. преименуваните в окръга са вече 4270 (от общо "установени" 5625). Пълзящата асимилация се разпростира и в други окръзи. Към 24 април 1984 г. преименуваните общо за страната са 7354 души. А на 6 август същата година от 10 000 лица от смесени бракове в Кърджалийско са сменени имената на 9000 души. На 20 август броят на преименуваните там е нараснал на 10 000 души.
Обръщам специално внимание на така нареченото "преименуване на лица от смесени бракове", защото то предизвиква обособяване и отчуждение от българската държава, масова изселническа психоза и съпротива.
Именно набиращата скорост пълзяща асимилация е причината за стихийната съпротива на много места през 1983 г. и 1984 г., включително за възникването на съпротивителни организации и групи. Изобретявайки фалшив мит, тогавашната комунистическа пропаганда обяснява изявите на съпротива сред турското население по това време с влиянието от Турция, опитвайки се да оправдае масовата кампания на насилствено преименуване през зимата на 1984/85 г. като противодействие на заплахата от югоизточната ни съседка. Това продължава все още да е логиката и на някои съвременни автори.
Разменяйки местата на причината и следствието, комунистическият режим използва проявите на съпротива, за да вмени вина на турското и помашкото население, като го обвини в протурски национализъм и антидържавна дейност и оправдае по този начин своите жестоки масови репресии.
Логиката е точно обратната. Насилието на режима е първопричината, която предизвиква спонтанна самозащита - по правило стихийно рефлекторна и в някои случаи организирана.
Накрая по повод на мита за турската заплаха ще спомена, че по това време на власт в Анкара се редуват кемалистки правителства, а един от принципите на кемализма е Турция да има добри отношения с България.
Вярно е, че в периода след стартирането на преименуването на помаците през 70-те години и до края на 1989 г. антибългарските настроения в Турция силно нарастват и турската страна предприема външнополитическа кампания за международно осъждане и натиск върху България, но това е реакция на репресиите на българския комунистически режим и в защита на мюсюлманското население в страната.
Вторият мит, на който искам да се спра, е твърдението, че решението за масовото преименуване през зимата на 198/85 г. е взето внезапно и неочаквано. Тези, които защитават тази теза, се обосновават с един елемент от решението на Политбюро, прието на 8 май 1984 г., в което се заявява, че в България съществува турско етническо малцинство. И само няколко месеца по-късно, казват те, най-неочаквано и внезапно се предприемат действия за заличаването на това етническо малцинство. За да се разбере несъстоятелността на това твърдение, трябва да се разтвори времевата бленда и да се проследят събитията от 1967 г. до края на 1984 г. Нека съвсем накратко да направим това:
  • В края на 1967 г. Тодор Живков на закрити заседания на висшето партийно ръководство поставя задачата за асимилация на турското население, в резултат на което - цитирам - "то ще се слее с българското население, ще се стигне до формирането на комунистическа нация в България". Много скоро от тактически съображения терминът "асимилация" отпада и е заменен с "приобщаване".
  • Старт на асимилационната политика на режима по отношение на турското население се дава с Решение на Политбюро, взето през февруари 1969 г. През следващите няколко години:
  • се ликвидира изучаването на турски език в училищата;
  • прекратява се книгоиздаването на турски език;
  • закриват се периодичните издания на турски език с изключение на две от тях, които през януари 1985 г. започват да се списват изцяло на български език;
  • модифицира се турската книжовна норма, като се използват думи от местните турски диалекти и българизми с цел тя максимално да се отдалечи от съвременния литературен турски език;
  • трите турски естрадни театри се трансформират в естрадни групи, които започват да изпълняват главно български фолклор и фолклор на съветските народи;
  • ограничава се дейността на турските читалища и на техните фолклорни състави;
  • през 1975 г. е приет указ на ДС за наименованията, след което е предприета поредната в историята на България кампания за масово побългаряване на географски названия от турски произход;
  • въвеждат се нови "социалистически" граждански ритуали;
  • през 1978 г. се приема секретно решение на Политбюро за подмяна на личните паспорти, в които да отпадне графата "народност", като се предвижда това да стане в периода 1981 - 1985 г. - подчертавам, че това е точно времевия интервал, в който впоследствие са преименувани турците и циганите мюсюлмани.
На 8 май 1984 г. Политбюро взима нови секретни решения за по-нататъшно заличаване на турската идентичност:
  • въвежда се забрана за използването на турски език на обществени места; забраната влиза в сила в пълен обем в началото на 1985 г.
  • продължава побългаряването на "езика на българските турци", като чрез българския в него се внасят новите политически, географски и научни термини;
  • окончателно се закриват трите турски театрални естрадни групи;
  • във всички документи се премахва графата "народност";
  • решава се окончателно да се побългари топонимията на страната, като се обърне особено внимание на микротопонимията;
  • забранява се строителство на нови джамии;
  • нарежда се от джамиите да се премахнат всички символи на Република Турция и да се заменят със символите на НР България;
  • ограничават се рязко посещенията в страната на турски граждани.
Както се вижда, от решенията на партийното ръководство, взети през 1969 г. и 1984 г., режимът провежда политика на пълно заличаване на турската етническа идентичност и нейната външна изява. За да бъде доведена тази цел докрай, остава само: 1. да се отрече, че те са турци, и 2. да бъдат сменени техните имена.
Що се отнася до циганите и помаците, те са преименувани в няколко кампании:
1960/61 г. са преименувани около 120 хиляди цигани;
1975 г. по време на преброяването според доклади на ДС е преименуван голям брой цигани, но няма данни за техния брой; преброяването дава само 18 000 цигани общо за страната;
1981 - 1983 г. са преименувани 285 671 цигани;
1970-1975 се преименувани над 220 хиляди помаци, а през април 1984 г. броят на преименуваните от тях достига около 240 хиляди.
Що се отнася до масовото преименуване на турците, то организационно-техническата подготовка за него започва около две години преди старта му в края на декември 1984 г..
От началото на 1983 г. и до есента на 1984 г. в системата на МВР се извършва усилена работа за "укрепване позициите на Министерството на вътрешните работи по турска линия". Проследявайки това "укрепване на позициите", виждаме как то логично води до състоянието на пълна мобилизация на министерството и подчинените му управления на Държавна сигурност, които през зимата на 1984/85 г. ще бъдат хвърлени в кампанията по масовото преименуване на турското население.
На 9 март 1983 г. Димитър Стоянов издава заповед І-22-/1983 "Относно активизиране и подобряване работата на Министерството на вътрешните работи по турска линия", в която заповед се определят задачите на личния състав "при новите повишени изисквания" във връзка с работата по "националното осъзнаване на турското население". Впоследствие тя е последвана от нови заповеди и актуализиране на стари, между които са и заповедите за борба с безредици.
В резултат на тяхното изпълнение се извършва мащабно превъоръжаване с модерно лично оръжие и с техника, включително специални автомобили с реактивни двигатели за разпръскване на тълпи.
Трескаво се уточнява, картотекира и поставя под агентурен контрол "вражеският контингент по линия на протурския национализъм", който се въвежда и в електронната Информационна система на контраразузнаването, така наречената ИСКРА. На 28 юли 1983 г. Държавният съвет издава Указ № 2254, с който "се въвежда нова превантивна мярка: "Принудително установяване в друго населено място", с което се развързват ръцете на режима да интернира и въдворява в концентрационния лагер в Белене на лицата от "вражеския контингент". Указът е последван от Наредба на МВР от 28 ноември 1983 г. за определяне на местата за принудително установяване.
Една година след издаването на заповедта І-22 през пролетта на 1984 г. оперативният състав "по турска линия" е удвоен почти два пъти, като новите оперативни работници преминават задължителен специализиран курс на обучение във Висшата школа "Георги Димитров" на МВР. В окръжните управления на МВР в Кърджали и Бургас се създават специализирани отделения по "линия на протурския национализъм", а в останалите окръзи се подсилват съответните подразделения.
На разширяването, укрепването и повишаването на ефективността на агентурата "по турска линия" ръководството на Министерството на вътрешните работи посвещава през 1983 и 1984 г. многобройни съвещания и оперативки, дават се заповеди и указания, правят се отчети, извършват се инспекции. На заседание на Политбюро Тодор Живков дава указание във връзка със завербуването на агенти сред турското население, което министърът Димитър Стоянов предава на ръководния състав на МВР.
Според министъра Тодор Живков е казал: "Кажете колко пари ви трябват, за пари няма да разговаряме, трябва да се купят тези хора".
Старателно извършената подготовка дава основание на Димитър Стоянов на 4 януари 1985 г., когато кампанията за масово преименуване на турското население е в пълен ход, със самодоволство да заяви:
"Аз мисля, че тази подготовка, тази работа спомогна особено по линия на нашата вербовъчна дейност, нашият агентурен апарат в последните години и по втора и по шеста линия да се удвои, оперативният отчет също.
Вие знаете, наложи се два пъти да увеличаваме оперативния състав по численост, да се разработят редица заповеди, да се актуализират и т.н."
От казаното дотук следва изводът:
Масовата насилствена кампания за преименуването на турското население през зимата на 1984-1985 г. не е резултат на спонтанно взето в тесен кръг решение, а е осъществена след старателна двегодишна организационна и техническа подготовка като кулминационен етап на асимилационната политика на режима срещу мюсюлманите в България.