Политиката следва с известно закъснение онова, което се случва в културата. Умножаването на днешните популисти - от Тръмп до Пеевски - последва предварително случили се неща в сферата на нравите.

Да започнем от началото.

Мъчително дългото облагородяване на нравите и формирането на модерната културна среда - някъде между 1550-те и 1880-те - в крайна сметка води до онова, което историкът лорд Актън формулира като "излизане от зависимо съществуване и отиване към независим живот". В края на този процес, след 1945 година, се получава либералната демокрация, в която продължаваме да живеем и просперираме. Тя е характерна със своя демократичен характер (управляват представителите на мнозинството), но и със своите конституционни гаранции за това, че тези представители няма да мачкат малцинства и отделни личности.

Това възвисяване отнема, в крайна сметка, около половин хилядолетие - бавна работа. Когато културата тръгва надолу, процесите рязко се забързват; падането е по-лесно от катеренето. Брутализацията на нравите стана видима в самия край на 20-и век. Днес наблюдаваме с оправдан ужас политическите последствия: връщането на господството на силните и на безогледните.

С напредването на следвоенното благоденствие се формира огромна средна класа, която прекрати предходното разделение между бедняшкото мнозинство и богатия елит. Намести се по средата и дръпна мнозинството нагоре, от положението на некултивираност ("дивост", според терминологията на Клод-Леви Строс) към култивираност. Дръпна елитното малцинство надолу, смесвайки го с възвисеното мнозинство. Формира се онази mid-brow culture, която зададе стила на века.

В политиката и управлението тази култура наложи умереност на идеологиите и скромност на нравите, сдържаност на апетитите и на действията, самодисциплина, трудолюбие, учтивост, добронамереност и приличие - т.е. възстанови гражданските добродетели, формулирани още в Античността от мислители като Платон, Аристотел и Цицерон.

Към края на века обаче мярата се оказа нарушена. Движението на културата надолу отиде отвъд демократизацията и навлезе на територията на варваризацията. Едва закрепилите се добродетели се обърнаха наопаки и бяха заместени от онези антидобродетели, които католиците описват като смъртни грехове: възгордяване, алчност, чревоугодие, похот, леност, гняв и завист. Преминаването към поведение, доминирано от подобни мотивации, роди онази бруталност на изказа и жестокост на нравите, които първо демонстрира Владимир Путин при Втората чеченска война. Не след дълго, под формата на алчност и простащина, подобно поведение нахлу в Европа и накрая - в САЩ.

Естественият политически резултат беше префасонирането на методите на властване. Започвайки в големите световни корпорации и монополи, правото бе заменено със сила, а принципите - с преклонение пред силните.

Докато все още живеехме в света на правото и демокрацията, крайните авторитаристи не изглеждаха да имат особени шансове да се превърнат в правило. В Европа започнаха да губят избори още през 2017-2019 година, а в САЩ Доналд Тръмп загуби през 2020 г. срещу либерала Байдън. След това обаче правилата на цивилизованото живеене бяха прегазени с подкованите ботуши на силата - първо от Путин в Украйна, после от опита на Тръмп да остане на власт с помощта на метеж. Бруталността на изказа и демонстрацията на сила в останалите страни продължиха и обърнаха тренда.

Чувам гласове, че това е "новото нормално"; и че трябва просто да се примирим, да сведем глави и да си намерим ниша, в която да не ни тормозят. При управлението на силата обаче това е невъзможно, тъй като тя е извънредно агресивна и постоянно експанзира. На своя национален терен става все по-потисническа и в крайна сметка тормози всички (все има - за какво). Извън него се запрята да докаже своята мъжественост с агресия срещу други страни. А веднъж започнала, тази агресия се връща вътре, където води до още репресии. За да ги оправдае, навън напада все повече други държави.

Това направи Путин. Това много искат да направят негови колеги като Фицо, Орбан и Си Дзинпин. Това днес обявява, че ще направи Тръмп по отношение на вътрешните си врагове, както и по отношение на чужди държави като Гренландия, Панама, Мексико и Канада.

Изводът е ясен. Ако успеем да ликвидираме това безумие с методите на политиката - преди то да е ликвидирало нас - веднага след това ще трябва да се заемем с възстановяване на мярата в културата.

Иначе всичко ще се повтори отново.