Съзнаваме или не, но в държавността и в свободата се вписва всекидневното ни поведение. Схващайки ги като самостойни, нерядко обаче, се отнасяме различно към всяка от тези ценности.

Някои тачат преди всичко държавността, разбирана като своевременно и изрядно действащи държавни институции, налагащи правила на поведение и осигуряващи обществен ред, сигурност и спокойствие. Тя е желаното качество на държавната власт според конституционните изисквания. Важно е, стига държавността да не еволюира в брутален контрол над всичко с оглед на покорство, изключващо свободата. То би било добро само за "господарите" на такъв ред и за раболепната им клиентела, докато останалите граждани, попадайки в тежки зависимости, не възприемат такава държавност за ценност и жадуват за свобода. Знайно е, преживяхме го в близката ни история.

Други, обратно, съзнавайки, че липсата на свобода е в ущърб на личния им интерес, недолюбват държавността като ценност. И възхваляват само свободата, за да говорят и действат волно, зачитайки това право и на всички други. Но ако е неограничавана от нищо, свободата се превръща в слободия (има такава дума), водеща до асоциално и аморално безредие.

В диалектиката на обществения живот обаче нито държавността, нито свободата за избор и действия са пренебрежими като ценности. Напротив - в този смисъл те взаимно се предпоставят. Държавността е нужна с оглед на добър обществен ред и на сигурност като желана среда за дейност и живот. Свободата пък е необходимост, за да могат хората личностно и като общности да избират и да осъществяват своите, а и обществените представи и въжделения за живота като начин и качество.

Практически реализирането на тази диалектика не е лесно. Така е или заради властолюбие, противостоящо на свободомислието с оглед на покорство, или обратно - заради опиращия се на свободата личен интерес, който нерядко е в щета на държавността. И едното, и другото, схващано само по себе си, заслепява човека, особено ако е на важен обществено-политически пост или пък е икономически бос, а и всякакъв друг, стремящ да постигне нещо, което го удовлетворява.

Предвид това, има несекващи конфликти във вреда на държавността. Не се създават в достатъчна степен и предпоставки за обществено доверие в партийните политики като визия и практика. В резултат не се поражда в нужната степен значим ефект като качества на обществената среда, консолидиращ и мобилизиращ силите ни като нация.

Следователно не може да има социална нормалност нито без държавност, нито без свобода. Щом живеем в общество, трябват и свобода за избор на дейности и поведение, но и държавност, възпираща всичко, което руши правните и морални норми на обществено поведение като например незаконно присвояване, корупция, аморалност и пр. Наложителни са обществените отношения в истинския им демократичен смисъл с оглед на по-осезаем и личен, и национален успех. То е въпрос, от една страна, на ефикасна деловитост, съблюдаваща права, но също задължения и отговорности, а от друга - и на безотказно прилагане на законите с цялата им строгост и санкциониране на всички, които ги игнорират. Така че и държавността, и свободата трябва да са фактически в правната си рамка и форма.

В законовата им реализация ценностите държавност и свобода взаимно се предполагат като граници една на друга, което ги валидира. Поддържането на обществен ред и сигурност е необходимо условие както за избор на цели и средства, така и за действия. Свободата пък е граница на държавността, за да не се възпрепятстват законосъобразни инициативи, самата човешка активност, отстояването на позитивни наклонности, способности и права, да не се прекалява с данъчно облагане и пр.

От страна пък на социалните агенти той предполага висока гражданска култура като образованост, възпитаност и изрядност. Особено важен е, ако е налице, високият пример на самите управляващи, за да са еталон за подражание и да сме успешно общество.

Не е случайна обаче и народната мъдрост, че "рибата се вмирисва най-напред откъм главата".

Още именитите ни възрожденци са отстоявали тезата, че тоталният фактор на всичко добро, включително и като национално развитие, е действащият законосъобразно, възпитан, образован и добродетелен човек. То е намерило израз в масовото откриване на църкви, училища, читалища. И днес постоянна задача - лична, на семейства, училища, държавни институции, обществени организации, медии, църква, и пр. е нравственото и професионалното ни издигане. То ни цивилизова гражданско-поведенчески, повишава деловата ни ефикасност и улеснява постигането на материална и социална сигурност на личностно и на общностно ниво.

В единство управленската, възпитателно-образователната, деловата, развлекателната, правораздавателната и пр. дейности, бидейки социални "технологии", опрени на диалектическата взаимозависимост на държавността и свободата, са фундаментът както на личното, така и на общественото благосъстояние. То е нужната основа, за да се развиваме като индивиди и като нация, но и да има национален интегритет.

Днес то поражда съмнения дали пък в някаква степен общественият ни ред като социаликономически и политически отношения не еволюира от демократичен в корпоративно-олигархичен с оглед на власт и богатство? Именно от това произтичат ценностните ни различия по отношение на държавността и свободата. То ни разделя на враждуващи социални групи, което влошава социалния и политическия "климат".

Ключова предпоставка за подобряване на състоянието ни е постигането и на ценностни социални сходства и действия. В тях, както и в законосъобразността, консенсусните решения, моралността и пр. са същината и смисълът на демокрацията. Именно балансът между държавност и свобода е фундаментът на демократичната, правова и социална държава. Само той осигурява толерантност, национално единство, граждански мир и сигурност. Това ни трябва - заявено е в Преамбюла на Конституцията.