Може би няма събитие от политическата история на комунистическа България, което да се "радва" на консенсусен прочит в съвременното българско общество. Главната причина за това е политическа. 35 години след рухването на комунистическия режим не престават опитите на различни кръгове за неговото обществено реабилитиране. За целта се използват основно три метода на "обяснение", а всъщност на оправдание на комунистическите репресии:

Направените констатации важат с пълна сила по отношение на т. нар. Народен съд, от чиито първи присъди тия дни се навършват 80 години. Тези редове нямат за цел да опишат фактологията около този извънреден и противоконституционен трибунал. Тя в общи черти е известна на интересуващите се читатели. Статията ще представи някои от битуващите днес политически митове около този трагичен епизод от съвременната ни история, като ще се опита да покаже несъстоятелността им. В този смисъл, неминуемо е поставянето на "Народния съд" в контекста на цялостните политически репресии в месеците след

деветосептемврийския преврат.

Никой не ще отрече, че в междувоенна България съществува политическо насилие. Неговата кулминация се състои в месеците между първия опит за установяване на комунистически режим през септември 1923 г. и дните, последвали най-кървавия атентат в българската история през пролетта на 1925 г. Добросъвестното боравене с понятия обаче изисква да кажем, че наличието на политическо насилие не е достатъчно условие за гражданска война. За да говорим за такава, са нужни значителен брой човешки жертви (по над 1000 на година, според някои изследователи), а също и паралелна на и сражаваща се с официалната власт. В тази връзка ще подчертаем, че в периода 1926 - 1941 г. липсват каквито и да е въоръжени сблъсъци по оста "власт - опозиция".

Що се отнася до партизанското движение, до есента на 1943 г. то е маргинално, развива се изцяло под влиянието на външни фактори и дори и при неговия пик през пролетта и лятото на 1944 г. плановете на Българската комунистическа партия (БКП) за овладяване на "свободна територия" завършват с пълно фиаско.

Далеч съм от мисълта да оправдавам управленията на докомунистическа България. Режимът след 1934 г. е авторитарен, а опитите за демократизация от лятото на 1944 г. (кабинетите на Иван Багрянов и Константин Муравиев) приключват с деветосептемврийския преврат. Тук ще кажем обаче, че претърпелите тежки репресии, със или без присъда (под тежки репресии разбираме убийства, екзекуции, осъждане на дълги години затвор), комунисти в огромната си част НЕ СА били мирни жители.

Трагичните случаи с фигури като Гео Милев (но не и като Вапцаров, който получава адекватна за действията си присъда) представляват изключения, които комунистическата пропаганда по-късно представя за правило. Обратно, огромната част от избитите след деветосептемврийския преврат българи са мирни жители. Разбира се, жаждата за мъст сред социалните низини може частично да обясни насилията, но че не тя е водеща, се вижда от директивите, пристигащи от Москва през есента на 1944 г. и разпореждащи никаква милост към

Безспорен факт е, че Наредбата закон от 30 септември 1944 г. е подписана и от министрите некомунисти. С това те споделят политическата, а в някаква степен наистина и историческата и морална отговорност за репресиите. Напълно споделям неласкавата хипотеза, че в съдебното преследване срещу последния додеветосептемврийски премиер Константин Муравиев и срещу неговите колеги от БЗНС "Врабча 1" министър Никола Петков вижда възможност за разчистване вътрешната конкуренция в аграрното движение и за привличане на всички земеделци в участващия в управлението негов съюз "Пладне". За илюзиите си, че в рамките на Отечествения фронт (ОФ) земеделците ще успеят да установят доминация или поне да запазят самостоятелността си, Никола Петков три години по-късно ще заплати с живота си.

Неслучайно министър на правосъдието по това време е комунистът Минчо Нейчев. И не Никола Петков или д-р Георги М. Димитров - Гемето, който от началото на 1945 г. вече е в немилост, а Трайчо Костов и лично Георги Димитров от Москва менажерират насилията още от първите дни след преврата. Ще добавим, че "народните съдии" в областните (на практика околийските, тъй като са над 60) състави на "Народния съд" се излъчват от местните структури на ОФ, които плътно се припокриват с онези на комунистическата партия и в които некомунисти на практика няма.

Няма да се спирам на сравненията между "Народния съд" и Нюрнбергския процес поради очеизвадната им несъстоятелност. Ще се съгласим обаче, че, освен трибунала в Нюрнберг, на запад са организирани и други съдебни процеси, издали присъди над фашисти, нацисти и колаборационисти. Разликата в мащабите обаче показва пълната несъстоятелност на мита "тук е било като там". Във Франция например, която през 1946 г. е с население над 40 млн жители, която депортира своите евреи и която четири години е с колаборационистка администрация, изпълнените смъртни присъди са под хиляда. Дори лицето на Виши, маршал Петен, е помилван и умира в затвора през 1951 г. Няколко хиляди са случаите на извънзаконова разправа във Франция. Подобен е случаят и със западните (не и с източните) германски провинции, обединили се през 1949 г. във ФРГ. В малка седеммилионна България, спасила своите евреи и недопуснала фашистка/нацистка диктатура, осъдените на смърт от "Народния съд" са 2730. В пъти повече са избитите без съд и присъда.

Факт е, че Московското примирие от 28 октомври 1944 г. съдържа подобна клауза (чл. 6). Наредбата закон, с която се учредява "Народният съд" обаче е приета от Министерския съвет на 30 септември, т.е. предшества примирието.

Разбира се, можем да приемем, че правителството на ОФ е предузнало намеренията на победителите. Вярно е, че далеч преди есента на 1944 г. управляващите кръгове в САЩ и особено във Великобритания говорят за бъдещи процеси. Тук от изключителна важност обаче е да установим как тогавашното международно право дефинира понятието "военно престъпление" и на тази база да анализираме клаузите на Наредбата закон, създаващи "Народния съд".

Женевските конвенции до Втората световна война третират като военни престъпления следните случаи:

нарушения на законите и обичаите на водене на война, убийства и брутално отношение към военнопленници, депортации на цивилни, плячкосване на държавна и частна собственост от окупираните територии; разрушения на градове и опустошения, които не са оправдани от военна нужда. Към тях Лондонската харта (която обаче е подписана през август 1945 г.) добавя като престъпления спрямо мира и човечеството още: планиране, подготовка, договаряне и стартиране на агресивна война, а също и преследвания на политическа, расова и религиозна основа.

на евреите".

Че повечето (всъщност почти всички) простъпки, изброени в наредбата, нямат нищо общо с категорията "военни престъпления", е видно и от най-бегъл прочит, стига човек да бъде добросъвестен.

Подсъдните по точка 8 действия представляват дълг за всеки гражданин във всяка страна. Точка 5 е обща фраза, която насочва към точка 1, която ще коментираме малко по-нататък. Действията по 9-ти пункт и бездействията по 3-ти няма как да се третират като военни престъпления дори при най-голямо въображение.

Нелепо е квалифицирането като "военно престъпление" на изпращането на български части да се сражават с "народоосвободителните войски" в Гърция и Югославия, защото това означава третирането на всеки въоръжен сблъсък като военно престъпление - югославските и гръцките партизани (за разлика от българските) сe приемат от международното право за легитимни военни части. Обвиненията в точка 1 също се разминават с понятията за военни престъпления. До декември 1941 г. България е невоюващ съюзник на Германия. Българските войски навлизат в т. нар. "нови земи" едва след ликвидирането на Югославия и след разгрома на Гърция. Обявената по-късно война на САЩ и Великобритания не е последвана от агресивни военни действия от българска страна срещу тези държави.

Всъщност, единствено упоменатите в точки 7 и 10 действия биха могли да се третират като военни престъпления. Съучастието на българската администрация и войска при депортирането на евреите от Македония, Беломорието и Пирот, независимо от обстоятелствата, е сред позорните страници в съвременната ни история и по същество представлява военно престъпление. Трябва обаче да подчертаем, че нищожен дял лица са съдени и осъдени по този пункт. Що се отнася до точка 7, палежите, грабежите и убийствата над цивилни и военнопленници в окупираните територии наистина представляват военни престъпления. Аналогичните действия на българска територия са престъпления, но не и военни престъпления. Военно престъпление е разстрелът на децата в Ястребино.

Важно е да подчертаем и че съставите на "Народния съд" прилагат 7-мия пункт изключително "широко", третирайки партизаните едва ли не като мирни жители. Така със сурови присъди се оказват мнозина, участвали във въоръжени сблъсъци с тях. Да инкриминираш стрелба по въоръжен човек, част от паравоенна формация, това означава да обявиш за военнопрестъпник всеки войник или полицай, изпълняващ служебния си и отечествен дълг. В допълнение, ще посочим, че

Повечето от тях не разполагат с разпознаваеми униформи със съответните отличителни белези и като цяло не носят оръжието си открито. Чак до лятото на 1944 г. избягват открити въоръжени сблъсъци с легитимни органи (войска, жандармерия, полиция), действията им като цяло се изчерпват с укриване и с откровено криминални прояви, като обири, грабежи и убийства на цивилни (от кметове през бирници, кантонери и мелничари до най-обикновени хора), че дори, както посочва в своите изследвания доц. Владимир Станев, и палежи на къщи.

Липсва каквато и да е причинно-следствена зависимост между политическите насилия на комунистическите власти и онези (реални, преувеличени или откровено изфабрикувани) на режимите преди

деветосептемврийския преврат. "Народният съд" е в крещящо нарушение на формално неотменената, но тотално погазвана Търновска конституция, забраняваща извънредните съдилища. С обратната си сила наредбата противоречи на базовите принципи за върховенство на закона.

Аналогична трагедия изживява всяко общество в Централна и Югоизточна Европа, попаднало в съветската сфера, без значение предшестващия международния статут и вътрешна уредба на отделните страни. Подобна, разбира се в драматично по-голям мащаб, е трагедията и на народите в разпадналата се Руска империя, но там в периода 1918 - 1921 г. наистина бушува кървава гражданска война.

За нуждата от "Народен съд" БКП говори още след Първата световна война. Искането фигурира в платформите на комунистите още в периода 1919 - 1923 г., т.е. преди Деветоюнския преврат. Още тогава те подчертават, че под "Народен съд" разбират съдебна разправа не с конкретни държавници, а с всички, даже с "цялата буржоазия".

Поне в едно са искрени - за разлика от авторитарните диктатури, които преследват единствено изявените политически противници, установяването на тоталитарен режим безусловно се нуждае от тоталното подчинение на обществото, а то минава през насаждането на всеобщ страх и чувство на безпомощност, през пълно заличаване на старите елити и през репресии спрямо всеки, който потенциално би бил заподозрян, че

е несъгласен с установяващите се порядки и че не изповядва искрено наложените догми.

За нас днес остава да помним и почитаме паметта на невинните жертви и да отстояваме свободите си!