За едни той е герой, за други предател на демокрацията. Едни виждат в него дисидента, който е репресиран от комунистическата власт, други - блудния син на комунистите. Едни го смятат за незлоблив, диалогичен, скромен и неизкушен от благата на властта, други за мекушав, завистлив, страхлив и копнеещ да управлява. На първите президентски избори, проведени през 1992 г., за него ще гласуват над два милиона и половина души; шест месеца по-късно партията, която е основал, ще се обърне срещу него. Онзи, който е убеден, че

в новата ни история.

За пръв път се заговаря за Желю Желев в края на 50-те години. Младият мъж завършва философия в Софийския университет и мечтае за научна кариера в областта на онтологията. В онези години обаче науката е силно подчинена на политическата идеология и всеки, който се бори за чисто знание, трябва да се бори по необходимост и с някакъв идеологически култ. Желев написва статия, в която оспорва Лениновото учение за материята, и я предлага за издаване в официалния печат. Статията се харесва, но редакторите се застраховат. Ако Желев получи застъпничеството на властта, ще я публикуват. Наместо да отхвърли този ултиматум, той занася статията си в дома на най-върлия сталинист в България, академик Тодор Павлов.

Ситуацията, която следва в дома на Павлов (разказана от Желев в неговата политическа автобиография), е нелепа и комична. Гостът е посрещнат от прислужник и въведен в малък хол, който е преграден със завеса; докато Желев изучава строгия, свъсен портрет на домакина, зад завесата се чува покашляне. "Кажи бе душко, кажи за какво си дошъл... кажи какво те носи насам?" - академик Павлов се появява от завесата, ръкува се сърдечно със своя гост и се осведомява за научните му интереси. Не след дълго обаче разговорът става кавга. "Още не се е родил в България човекът, който ще унищожи Маркс и Ленин...", крещи домакинът.

Павлов, както може да се очаква, отхвърля статията. Бившият регент обаче владее съвършено изкуството да покровителства. Той разпалва у Желев убеждението, че властта рано или късно ще го чуе. Някъде от този момент жестовете на инакомислие, които Желев предприема, стават опити за диалог с властимащите, бунтът срещу неистината се смесва с конформизъм. Макар че

макар че презира философската котерия, ръководена от Тодор Павлов, през 1961 г. той влиза в нея като аспирант; макар че пет години по-късно е изключен от БКП по обвинение в ревизионизъм, защитата на дисертацията, която е написал, става невъзможна и е принуден да отпечата текста си на собствени разноски, първите бройки той изпраща не на друг, а на Тодор Живков.

В края на 60-те Желю Желев започва да пише произведение със заглавие "Тоталитарната държава". Работата трае повече от 10 години. През 1982 г. книгата е публикувана от издателство "Народна младеж" под заглавието "Фашизмът". Обществената реакция е необикновено силна. В книгата няма нито ред срещу комунизма, но читателите виждат в нея изобличение на комунистическата действителност; на свой ред властта бързо я иззема от книжарниците и по този начин признава, че се чувства заплашена. Желев, който по това време работи в "Института по култура", е изгонен от работа, а хората, свързани с отпечатването на книгата, наказани. Малко по неволя, философът, който иска да бъде чут от властта, ще си спечели името на дисидент.

В средата на 80-те дисидентството е може би най-разпространеното средство за борба с комунистическия тоталитаризъм. Основните му черти са вярата в силата на свободното слово, съзнателният отказ от сътрудничество с властта, неконформизмът.

Те са лишавани от работа, затваряни в затвори и лагери, малтретирани и понякога убивани от властта; върху тях сякаш е паднала цялата тежест на несвободата. В същото време върху тях е съсредоточен огромен ценностен заряд; тяхната социална невидимост ги е направила свръхвидими за голяма група от хора; всяка тяхна дума е като обещание за свобода, всеки техен жест е като мярка за морал.

Такова е общото, идеалното положение. Дисидентът в Полша, Чехия и Унгария обаче се различава съществено от дисидента в България. Първо, в централна Европа мирният бунт на дисидента се определя и оценностява от трагичния провал на масовата, въоръжена борба на обществото срещу комунизма. В България, където почти липсва организирана и масова съпротива срещу съветския терор, бунтът на дисидента е сякаш най-често продукт на лично разочарование или от вождовете на комунистическата върхушка, или от комунистическата идеология, или от двете заедно.

Второ, в страните от централна Европа дисидентското движение се свързва тясно със стария градски елит и особено с католическата църква. В България положението е доста по-различно. Българските дисиденти са в голямата си част атеисти и хора, на които именно комунистическата власт е помогнала по един или друг начин да се издигнат над своята среда. Затова докато в Полша, Чехия и Унгария дисидентите издигат като лозунг връщането към нормите на класическата европейска цивилизация, мнозина от българските дисиденти призовават за един по-просветен и човеколюбив марксизъм.

И трето,

колкото в България. Едва ли някога ще стане напълно ясно кое от случилото се след промените е било собствено дело на демокрацията, и кое - промислено и осъществено от органите на ДС, но е твърде вероятно, че те запазват задълго контрола върху събитията - и посредством досиетата на новия политически елит, и посредством внедрените в неговите редове бивши агенти и тайни сътрудници, и най-вече чрез внимателно отглежданата у инакомислещите лоялност към властта.

Тези три разлики определят и различната съдба на дисидентите в двете части на комунистическа Европа в навечерието на промените. Докато в центъра на континента те са естественият враг на всичко, което комунистическият елит носи и представлява, в България те са желаният партньор за комунистите. Това личи особено ясно от поведението на БКП при избора на председател-президент на страната през 1990 г. Комунистите не подкрепят кандидатурата на Петър Дертлиев, макар че като социалдемократ той е идеологически по-близък до режима, а тази на дисидента и лидер на опозицията Желю Желев.

И така,

От една страна, демократите го припознават като нов морален авторитет, като извор на истина и носител на промяна и свобода за страната. От друга страна, комунистите виждат в него човека, който им е задължен за своето израстване, когото неведнъж са могли да унищожат и не са унищожили, и с когото, следователно, биха могли да уговорят запазването на своята власт. Може би поради мекушавост, може би защото се страхува от размирици, може би защото вярва, че истинският демократ залага на общото в спора, Желев решава да потърси компромиса между двете желания. Израз на този компромис става т.нар. Кръгла маса (провела се между януари-май 1990 г.), на която представителите на СДС и БКП очертават параметрите на българския преход.

В политическата си автобиография Желев пише, че Кръглата маса, на която е уговорен мирният преход към демокрация, е най-значимият успех в новата ни история. За Желев обаче Кръглата маса е и личен повод за гордост - най-сетне, след толкова много години, властта не само го изслушва пред цялото общество, но и приема неговата опозиция, правото му на друга истина. На Кръглата маса като че ли приключва пътят му на дисидент - онзи път, който той никак не е желал да следва.

Желев обаче не забелязва, че осъществяването на личния му път е вкарало обществото в капан. Той вярва, че сядайки на Кръглата маса, комунистите признават съществуването на опозицията като легитимен фактор в новия обществен живот. Обаче на практика става обратното. Опозицията няма нужда от признанието на комунистите, за да бъде легитимна; тя вече е легитимна затова, защото обществото я припознава като алтернатива на комунистическата власт. В този смисъл, на Кръглата маса не комунистите признават правото на опозицията да участва в прехода към демокрация, а опозицията признава желанието на комунистите да се освободят от отговорност за престъпленията на предишната власт и да участват в новия обществен договор.

Кръглата маса не позволява репресии срещу бившите властимащи и навярно осуетява избухването на гражданска война. В същото време обаче диалогът между воюващите страни не успява да рационализира докрай обществения гняв и не го превръща в пример за демократична справедливост. Малко след Кръглата маса, ДС е закрита, но нейните досиета не са отворени; разпуснати са трудовите партийни организации, но не е проведена лустрация; изнасят се факти за насилието в лагерите и финансовите престъпления на предишната върхушка, образуват се съдебни процеси, но наказани няма; премахнат е прословутият член 1 на конституцията, според който властта в страната се упражнява от БКП, но първото некомунистическо правителство - това на Димитър Попов - е доминирано от кадри на БКП.

Обществото явно оценява положително действията на Желев, защото през 1992 г. той е избран за президент с повече от два милиона и половина гласа. Сега вече Желев разполага с най-високата трибуна в страната, изкущаващата го роля на обединител, която досега е играл неформално, вече е облечена в реална власт. И именно в този момент, когато е постигнал в обществения си живот всичко, за което е могъл да се надява, той прави най-абсурдния, най-безсмисления и вреден жест в новата ни история - сваля правителството на собствената си партия, оглавявано от Филип Димитров, и спира процеса на реформи в страната. Това негово действие ще предизвика мощна вълна от недоволство и ще роди една нова митология - тази на т.нар. отлюспване.