България: За какво протестираме и за какво НЕ протестираме

България: За какво протестираме и за какво НЕ протестираме

Протест срещу насилието над животни - 29 март 2025г., София
Протест срещу насилието над животни - 29 март 2025г., София
В една почти овладяна от мафията държава вече няма енергия за протест. Вече няма дори задкулисие - пред нас дефилират компрометирани политици, подкупни прокурори и нагли гангстери, без да се крият. А защо го търпим, пита в коментар за "Дойче веле" Еми Барух, който "Дневник" препубликува.
Една майка разказва, че през 2013 година, когато започнаха най-дългите протести в България, всяка вечер е била пред парламента със своя 13-годишен син Боян, за да протестира срещу наследниците на комунизма, които продължават да разграбват публичната собственост, да разяждат обществото, да провалят демократичното устройство на държавата.
Днес нейният Боян е на 25. Той е един от протестиращите, които се събират пред Съдебната палата и искат "Правосъдие за всеки!". И заради себе си, и заради своя двегодишен син. През 2013 година исканията на протестиращите бяха постигнати след 404 дни. Днес - 12 години по-късно това звучи като подигравателна самоирония към всички нас, защото - оказва се - ние сме системна грешка.

Една акция, която показа как олигархията завладява България

През 2020 година политикът и лидер на "Да, България" Христо Иванов с акцията си на плажа в "Росенец" показа на всички по един убедителен и простичък начин престъпното бездействие на институциите, които безмълвно наблюдават как олигархията завладява българска територия. В буквалния и в преносния смисъл на думата.
Акцията в "Росенец" даде начало на поредната порция протести. Те бяха за сваляне на кабинета на Бойко Борисов, за оставка на главния прокурор Иван Гешев. Бяха срещу корупцията, беззаконието, бездействието на изпълнителната и на съдебната власт и срещу задкулисното влияние на Пеевски в прокуратурата. По онова време научихме за "8-те джуджета" - "единственият ресторант, където отиваш, за да си тръгнеш с пари" (по думите на една от главните участнички и свидетели на случвалото се там).
После научихме, че нищо не е такова, каквото изглежда: че "Догансарай" не е на Доган, че и Пеевски не е на Доган, че Пеевски е на "Магнитски".
По онова време в "Ню Йорк Таймс" излезе статия, в която България бе сочена като пример за упадъка на демокрацията в Европа, а германският дипломат Клаус Шрамайер написа, че разрухата и произвола в страната са следствие от прогнилата система на номенклатурата, запазена от БСП след 1989 година, част от която са и олигарсите.

Днес задкулисие де факто няма. Всичко е пред очите ни.

През 2025 година единствените олигарси, които изчезнаха от погледа ни, а някои от тях и от сцената, са избягалите от страната и убитите. Но това е друга тема. Какво се промени ли?
През 2025 година де факто вече няма задкулисие. Защото наглостта на безотчетната власт позволи в паркетните салони пред всички нас да дефилират компрометирани политици, подкупни прокурори, нагли гангстери. Без да маскират действията си. Прозрачни в своята просташка наглост. А нима са слизали някога от авансцената?
И Делян Пеевски, и Бойко Борисов са всеки ден под прожекторите. Знаем им приятелите, познаваме им антуража, виждаме похватите, досещаме се за схемите. Деветото от осемте джуджета продължава под команда да разнася папки с компромати. На дискредитирания елит не му се занимава повече да посочва с пръст онези в тогите и да ги пита: "Господа магистрати, не ви ли е срам, че станахте наемници?".
Протест на "Правосъдие за всеки" за справедливост и правова държава - март 2025г., София
Протест на "Правосъдие за всеки" за справедливост и правова държава - март 2025г., София

А ние?

Стоим в защитените пространства на собствените домове и участваме дистанционно в гнева на масите. Търсим баланс между личния живот и обществената ангажираност. От социалните мрежи до градските площади ни дели малко повече от един клик разстояние. И зависи от интернет активизма, от смартфон-журналистиката и от моментния градус на емпатията накъде да тръгнем, за какво да протестираме и за какво да Не протестираме.
Вчера и днес в десетки градове на страната хората излизат на улицата, за да протестират срещу насилието над животни. Обявен е общонационален протест с настояване за справедливи присъди. Няма обаче общонационален протест срещу бруталното полицейско насилие, извършено от двама полицаи в Казанлък, което доведе до смъртта на Даниел Кискинов. Никога не бива да забравяме неговите измерения: 17 счупени ребра, разкъсване на двата бели дроба, разкъсване на черния дроб, счупване на гръкляна. Заради един велосипед!
Няма общонационален протест срещу увеличаването на заплатите на служителите в МВР с 50 на сто. Това е най-брутална наглост на властта, която по този начин се подигра и с работещите в системата на здравеопазването, и с работещите в образователната система.
Властта, читателю, е ГЕРБ на Борисов и Пеевски плюс останалите примъкнали се на софрата. На всички тях очевидно им е комфортно България да бъде полицейска държава.
Няма и общонационален протест, който да подтикне Конституционния съд да довърши своята работа след "чичо Цено"- констатациите за изборните манипулации. Протестираме срещу "модела Пеевски", но не протестираме срещу "модела Борисов". Сякаш не е ясно, че става дума за двете лица на една и съща монета.

Защо няма промяна

Американският дипломат Джеймс Пардю беше написал преди време, че в България има фасадна демокрация, каквато може да се види в Путинова Русия. В Путинова Русия протести няма. В България има, но от това, че има, промяна няма.
Нямам отговор на въпроса как се дирижира обществената енергия и кой се възползва от нея.
Моето обяснение е, че нашето уморено и атомизирано общество не успява да превърна протеста в процес. Всички ние се разпиляваме като топчета във флипер в една почти овладяна от мафията държава.
В която след двайсетина години на протест пред парламента ще излезе синът на Боян - онзи от началото на този текст.

Журналист, преводач, продуцент, документалист, куратор и мениджър на проекти от областта на културата и социалната роля на изкуството. Завършила е журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Била е коментатор в българската секция на "Дойче веле"; главен редактор на сп. „Едно”; съветник по културните въпроси в българското посолство в Брюксел; главен комисар и президент на Националния комитет „Европалия България 2002”. Под нейно ръководство са организирани за първи път в България изложби на Фрида Кало и Диего Ривера, на Пабло Пикасо, на Ян-Артюс Бертран - Земята отвисоко, на Моста на влюбените, който оттогава става постоянно експозиционно пространство, и др. От 2014 г. ръководи Фондация "ФотоФабрика", на която е съосновател, както и всички включени в програмата на едноименния фестивал събития.