На тези въпроси 100 години след престъплението историци представиха своите изследвания на две научни конференции през изминалата седмица: академичен помен на Богословския факултет при СУ "Св. Климент Охридски" с 3 доклада и двудневна научна конференция с 20 доклада на историци от Софийския университет, Нов български университет, Държавна агенция "Архиви" , Военната академия "Г. С. Раковски". "Дневник" обобщава някои от акцентите.

След болшевизирането на партията на тесните социалисти в края на 1919 г. и привличането й за член на Комунистическия интернационал, създаден същата година - дотогава тя е парламентарна партия, която е печелила депутатски места в националните избори и кметове в местните. След като става секция на Коминтерна, е задължена да изпълни указанието му да изгради нелегална военна организация (НВО) - същото указание са получили всичките 27 партии от 21 страни, които са били включени в Коминтерна. И макар че в спомените на Цола Драгойчева, издавани през различни години, фигурира и 1921 г. за начало, самата тя се връща по-късно към 1919 г. като начало на изграждането на НВО.

Важен акцент е, че БКП създава нелегалната си военна организация по време, когато е все още легална партия. Тя е забранена едва в началото на 1924 г., след Септемврийското въстание от 1923 г. (или метеж, според различните ползвани термини).

Официално взето решение няма, няма и посочена цел. Сред функционерите на високите нива се разменят различни мнения. Георги Димитров и Васил Коларов са в Москва още от септември 1923 г., комуникацията е чрез куриери, не са провеждани съвещания с аргументи. Станке Димитров е сочен като поддръжник на атентата, днес се цитира негова реплика към най-високото ниво, когато започват да си прехвърлят отговорността: "Аз не съм чул от вас "не". Вълко Червенков, ръководител на младежката организация на БКП, застъпва в различно време противоположни позиции. Тодор Луканов е против. Тодор Павлов е ту "за", ту "против".

Единствено в обвинителния акт на последвалия съдебен процес, в който задължително трябва да има посочен мотив, лаконично е написано, че "... целта е да се предизвика революция". А това е слоганът на Коминтерна за "световна перманетна революция", прокурорът само го е копирал. На паметната плоча на входа на църквата "Света Неделя" е написано: "На 16 април 1925 г. група комунисти взривиха този храм с цел да бъде убит цар Борис Трети, загинаха много невинни хора."

Липсата на документирани решение и цел дава възможност по-късно на ЦК на партията да се разграничи от престъплението и да прехвърли цялата вина на тричленката на НВО. Като се заобикаля фактът, че Коста Янков е и член на ЦК и няма как високото ръководство да се самоизключи от отговорност.

Защото след Първата световна война победените държави, потънали в проблеми от всякакво естество, са най-уязвими за междуособни войни и необратима дестабилизация, която да доведе до вземане властта. Но България не е единствената избраница на Москва и Коминтерна. Голямата им цел, идеята фикс им е Германия, тя обаче е по-трудна за реализация. България трябвало да бъде пролог, който да даде тласъка за перманетната революция, така редели стратезите на новия световен ред от Москва.

Физическите извършители:

- Клисарят на църквата "Света Неделя" Петър Задгорски, който осигурява достъпа за внасяне на експлозивите. Контактът му с НВО, или вербовката, е от декември 1924 г.

- Петър Абаджиев и Асен Павлов пренасят седмици наред пакетите с взрива в църквата.

- Асен Агов доставя детонаторите.

- Никола Петров (с псевдоним Васко) - запалва фитила за експлозива, разлята е и сярна киселина, за да се задушат и оцелелите. Той е 18-годишен обущарски работник, вербуван още през 1921 г. като малолетен.

Бикфордовият шнур към експлозива под купола на "Света Неделя" е бил дълъг 15 метра, за да могат Петров и Задгорски да се измъкнат. Тръгват по бул. "Клементина" ("Ал. Стамболийски") към пл. "Възраждане", където щял да ги чака автомобил. Но центърът е блокиран за минути и още на втората пресечка са спрени от полицията. Васко побягва, пробива блокадата и успява да се укрие, клисарят Задгорски е заловен и прави пълни признания.

Екзекутирани са клисарят Петър Задгорски, Георги Коев - укривател на организаторите, и Марко Фридман. Останалите от изброените по-горе бягат през Сърбия и емигрират в СССР, мнозина стават жертви на сталинските чистки през 1937-1938, Васко изчезва без следа в съветски трудов лагер.

Офицерите Коста Янков и Иван Минков не бягат, но и не се оставят да бъдат арестувани - самоубиват се, когато полицията обгражда домовете им. Само Петър Абаджиев оцелява и се завръща в България след 9 септември 1944 г., но малко след това загива при катастрофа, а вестниците, които все още не са забранени, отбелязват случая като "възмездието, което рано или късно идва".

Досега винаги е стоял неизяснен за масовата публика въпросът има ли или няма връзка между двете събития, станали в рамките на три дни (на 14 и на 16 април) през Страстната седмица на 1925 г. Не, няма - казват историците. Нападението при Арабаконак е извършено от анархистка група, известна като групата на Нешо Тумангелов. БКП наистина е ползвала такива групи и дори чисто криминални банди за свои политически цели, поощрявана от стратегията на Коминтерна, но няма доказателства за координация в конкретния случай. Не е доказан и слухът, че нападателите са предприели грабеж, но не са разпознали царския автомобил. Ожесточената стрелба, която е последвала, не подкрепя такава хипотеза.

Когато царският автомобил, връщащ се от лов, намалява скорост на поредния планински завой, след като е изпреварил пътнически автобус, откъм склона няколко изстрела уцелват смъртоносно не царя и шофьора, а седящите отзад професор Делчо Илчев, директор на царската ентомологична станция, и ловджията от с. Бели Искър Петър Котев, който често придружава монарха в ловните му излети. На стрелбата отвръща царският адютант ротмистър Неделчо Стаматов, който продължава храбра отбрана, докато увещава настоятелно царя да се оттегли и укрие на безопасно място.

Междувременно изпревареният автобус пристига, шофьорът, виждайки какво става, опитва да завие обратно. Царят, вместо да послуша адютанта, успява ловко да притича към рейса като по чудо невредим от куршумите, измества смаяния шофьор и скоростно кара към казармата в Ботевград. На сащисаните дежурни нарежда да сформират веднага рота от 30 души, която, командвана от капитан, тръгва към Витиня да преследва нападателите. Намерени са техни вещи, по които са идентифицирани. Някои от групата избягват през сръбската граница, други се укриват, трети са убити в сражение при ново преследване.

тъй като някои от убитите са прибрани от близките, за да си ги погребат, преди да бъдат регистрирани. Цитират се около 134 жертви от експлозията и 500 ранени. Около 40 убити са погребани заедно след общо опело на Централните гробища, но мястото на общия гроб остава неизвестно и до днес. Имало е идея за братска могила, но останало само намерението. Изследователи са отправяли въпрос към Столичната община, която през 1931 г. е правила нова карта на гробищата, чака се отговор.

Двудневната научна конференция имаше по-широк обхват - "Тероризъм, насилие и политика в България между двете световни войни". Беше представен и албум, близо 1000 страници, издание от 1972 г. на Музея на революционното движение, озаглавен "Звезди през вековете - жертвите в борбата против фашизма и капитализма 1923 - 1944 г.". Той съдържа снимките и кратки биографични данни за всички загинали през периода от контрамерките на държавата - осъдените, загиналите в сражения, убитите в индивидуални покушения извън легалния наказателен ред - общо 4 хиляди.

През трите години на най-силно противопоставяне - 1924, 1925 и 1926 - са убити 859 души, от тях през 1924 - 93-ма, а доста повече през 1925 и 1926 г. след атентата - 745. В сборника са включени и стотици, съобщи политологът Антон Тодоров, които са били членове на криминални банди, безчинствали по села и междуградски пътища, но ползвани и за политически цели. На стр. 694 е представен и прочутият Митьо Ганев, който се представял за Робин Худ из Хасковско, а всъщност хората му безпощадно убивали и грабели и години наред оставали неуловими за полиция и жандармерия. Когато най-сетне са заловени, разправата с тях е жестока.

И с по-дребен шрифт - "Сърбия", по-малкият виновник.

Репортерите на столичните вестници са в църквата по време на атентата и мнозина загиват. Същата вечер на 16 април само Йосиф Хербст успява да издаде един лист от своя вестник "Днес", в който остро осъжда атентата, посочва доц. Живко Лефтеров от НБУ в своето изследване. (Това не го спасява в последвалите контрамерки на държавата.) От 17 април вестниците излизат по един лист на два-три часа, наричани притурки. Въведеният комендантски час не предвижда никакви облекчения за журналистите и те са затруднени да си вършат работата.

Централните вестници, определяни като независими - "Зора", "Утро", Слово", "Мир", "Дневник" - са по-обрани, макар и осъждащи безапелационно престъплението. Употребяват по-често термина "единофронтовци" за идеолозите на атентата вместо "болшевишката агентура в България", характерно за регионалните вестници. Представят всеки ден публикациите от международния печат за българския терористичен акт.

Вярно ли е, че цар Борис е бил предупреден и затова отсъствал от опелото в "Света Неделя", чуваше се такъв слух - попита студентка по история по време на дискусията.

Няма как да е вярно по много аргументи, отговори проф. Вили Лилков. Основният е, че царят е на погребение в с. Бели Искър на убития при Арабаконак ловджия Петър Котев, след това на поклонение на проф. Делчо Илчев и взривът го изпреварва.

От доклада на доц. Шалафов се разбира, че царският автомобил е вече при двореца, съвсем наближил църквата, когато адски гръм разтърсва центъра на София, тоест закъснял е само с минути. Според свидетелствата на придружаващите го царя казал сам: Атентат - това е адска машина.

Така в рамките на три дни от 14 до 16 април царят се спасява по чудо два пъти. Според мълвата от този момент станал суеверен.

Този въпрос зададе "Дневник" с подвъпрос: Вярно ли е, че един от агентите на "Обществената безопасност" (Държавна сигурност на Царство България - бел. ред.), проверяващи църквата, е тръгнал по стълбата към тавана, но клисарят го пресрещнал ("горе е проверено") и той се върнал? Доц. Владимир Станев от Историческия факултет на Софийския университет каза, че също е чувал този слух, но не е попадал на документирано потвърждение.

А за предотвратяването на престъплението: ако беше лесно разкриването на конспирациите, през XXI век при свръхразвитите разузнавателни технологии нямаше да има терористични актове.

Други историци коментираха неформално в смисъл, че дори на тайните служби им трябва много голямо въображение, че ще бъде взривена пълна с народ църква пред Великден - иначе площадите и улиците са били осеяни с цивилни агенти и полиция чак до гробищата заради очаквания на традиционните за периода индивидуални покушения.

Отговорите бяха - съжаление. Разбира се че е абсолютно осъдително да станат жертва извън легалния наказателен ред невинни. Но надали има държава, която след такъв терористичен акт да е способна да се удържи на нивото на спокоен, балансиран и мъдър отговор.

Защо хора с интелектуален потенциал тръгват към сатанинското престъпление - и това попита "Дневник" различни историци в кулоарите.

Офицерите Коста Янков и Иван Минков са завършили с пълно отличие военното училище, с ордени за храброст от войната, описвани са като хора образовани, с висока обща култура. Минков освен летец е и талантлив композитор, малцина в препълнената зала знаеха, че е автор на музиката, написана на фронта, на траурния военен марш "Покойници" по стихотворението на Вазов "Новото гробище над Сливница", който слушаме и днес при всяко поднасяне на венци на паметника на Незнайния войн. Брат е на писателя Светослав Минков. Янков е женен за дъщерята на Благоев, с чието семейство са съседи в родното им Загоричане, Костурско, племенник е на Райна Княгиня.

Добавя: "Прочетете Опенхаймер... Или Кембриджката шесторка..." (английски студенти отличници, вербувани във Виена от съветското разузнаване, които впоследствие се издигат в йерархията на британските тайни служби и доставят ценна информация на СССР - бел. ред.). Опенхаймер не е правил атентати - възразявам.

В един от докладите бяха цитирани думи на Коста Янков от лична кореспонденция: "Ние сме мъртъвци, пуснати временно в отпуск." Никой не пожела да ги дешифрира.