От президентските избори в САЩ миналата година редовно коментирам различни аспекти от програмата на Доналд Тръмп и какво може да означава тя за Америка, финансовите пазари и останалия свят. Не липсваше хаос, но това до голяма степен беше очаквано, като се има предвид хамалският, хаотичен "метод" на президента за правене на политика.

Както отбелязах през февруари и отново през март, други икономики могат да отговорят на агресията на Тръмп, като стимулират собственото си вътрешно търсене и намалят зависимостта си от американските потребители и финансови пазари.

Ако има положителна страна на настоящата бъркотия, то тя е, че европейците и китайците вече започнаха да преследват такива промени. Германия разхлабва "дълговата си спирачка" и дава възможност за така необходимите инвестиции, а за Китай се твърди, че проучва възможностите си за стимулиране на вътрешното потребление.

За всяка страна, която зависи от международната търговия и пазари, е напълно очевидно, че, ще са необходими нови търговски споразумения, дори ако САЩ бъдат убедени да ограничат политиките си на търговска война. Много от тях вече търсят начини за увеличаване на търговията помежду си и за сключване на нови споразумения за намаляване на немитническите бариери в бързо развиващата се търговия с услуги.

Като блок останалата част от Г-7 (Канада, Франция, Германия, Италия, Япония и Великобритания) е почти толкова голяма, колкото САЩ. Като добавим и останалите участници в "коалицията на желаещите" на министър-председателя Кийр Стармър, някогашните съюзници на Америка биха могли да компенсират голяма част от щетите, които Тръмп нанесе. По същия начин, ако Китай успее да преработи своята инициатива "Пояс и път" в тясна координация с Индия и други по-големи развиващи се икономики, това може да се окаже трансформиращо.

На неотдавнашна конференция на тема "Глобализация и геоикономическа фрагментация", организирана от Института Bruegel и централната банка на Нидерландия, ми беше напомнено колко деформиран е бил глобалният растеж на БВП от началото на века. Един прост анализ на годишните данни за номиналния БВП от 2000 г. до 2024 г. показва, че САЩ, Китай, еврозоната и Индия заедно допринасят за близо 70% от целия растеж, като приносът само на САЩ и Китай е общо за почти 50%.

Тази констатация допълнително подчертава факта, че заплахите от мита на САЩ трябва да бъдат посрещнати с по-голямо вътрешно търсене в други страни. Но ето и една среща с реалността: Единствената друга страна, която би могла самостоятелно да увеличи търсенето и вноса си дотолкова, че да компенсира намаляващия дял на Америка в световната икономика, е Китай.

А какво, ако Китай не действа самостоятелно?

Както видяхме, европейците вече предприемат стъпки за увеличаване на инвестициите и разходите за отбрана по начин, който ще бъде от полза както за икономиката на ЕС, така и за други страни като Обединеното кралство. И разбира се, икономиката на Индия расте по-бързо от много други през последните години, което предполага, че тя може да има известни възможности за осъществяване на повече вътрешни стимули.

Какво би станало, ако всички тези други икономики координират собствените си политики?

Подобна координация вероятно няма да има същото глобално въздействие като споразумението на Г-20 от Лондон през 2009 г., с което бяха въведени широкообхватни глобални реформи и нови институции за преодоляване на причините за световната финансова криза и нейните последици. Но ако тези държави изпратят сигнал на останалата част от света, че участват в някакъв вид консултации за хармонизиране на икономическите си политики и постигане на общи цели, това би могло да има доста положително въздействие.

И накрая, още нещо от конференцията в "Брьогел" ме подсети. Това беше една графика (виж по-долу), представена от старшия сътрудник на "Брьогел" Андре Сапир, в която се изтъкват приликите между възхода на Япония, чийто БВП нарасна до около 70% от този на САЩ през 90-те години на ХХ век, и днешния възход на Китай. Тогава, както и сега, големият страх на Америка беше, че ще бъде "надмината".

Но какво всъщност иска Америка? Дали иска да може да каже, че е най-голямата икономика в номинално изражение, или иска да осигури богатство и просперитет за своите граждани?

Това не е непременно едно и също нещо. Това, което сегашната американска администрация не разбира, е, че растежът и развитието на други държави могат да направят самите американци още по-богати. Може би някой ден американците ще изберат лидери, които ще могат да разберат това основно икономическо прозрение. Засега обаче изглежда, че ги очакват дълги години на сътресения и постоянна несигурност.