През последните няколко седмици Министерството на образованието и науката и учителските синдикати успешно подмениха истинския разговор за това накъде трябва да тръгне българското образование. От това как да обучаваме и подкрепяме по-добре учителите завихме към архаичните и неработещи оценки за дисциплина. Нуждата от съвременни учебни програми, които да подготвят учениците за 21. век, беше изместена от задължителни часове по религия още за първокласниците. Препоръката на български и международни експерти да спрем с изпитите от ранна детска възраст и да направим така, че всяко дете да получи добро образование, беше заглушена от разширяване на приема в 4. клас, т.е. от стимулиране на още повече частни уроци и огромно напрежение за 10-годишни деца.

Началото на мандата на едно правителство е шанс за подготовка на истински реформи, които имат потенциала да подобрят дадения сектор, дори и да не се харесат на мнозинството. Министърът на образованието и науката Красимир Вълчев не използва този шанс, а тръгна с пълна скорост към популистките идеи, които може и да помагат за увеличаване на електората на партията му, но с нищо не помагат на българските ученици и учители.

Оценките за дисциплина и по-лесното налагане на санкции на ученици и родители са мечта за голяма част от учителите. Поводът е, че в много случаи педагогическите специалисти се чувстват безсилни в класните стаи и не знаят как да подходят, за да могат да провеждат спокойно уроците си.

Програмите на висшите училища в голяма степен са от миналия век, наблягат на теория и учене на самия предмет, който бъдещият учител ще преподава, и не предлагат достатъчно практически упражнения и стратегии за работа с учениците. Продължаващата квалификация на вече действащите учители пък в много случаи се ограничава до проформа лекционно обучение с повече време за спа зоната на хотела.

Министерството на образованието и науката (МОН) от години неглижира ролята си по отношение на подготовката на учителите, като се оправдава с академичната автономия на университетите (и вероятно нежеланието да разсърди ректорите). Допълнителните обучения са във владението най-вече на Синдиката на българските учители и шефката му Янка Такева, за която МОН не посмя да излезе с позиция дори след тревожните журналистически разследвания, доказващи неправомерно използване на финансови средства от страна на Такева (макар голяма част от бюджета на синдиката да идва от държавния бюджет и европейските фондове и МОН да би следвало да вземе отношение).

След като министерството си замълча, Такева му направи подарък - подкрепа за идеята за въвеждане на задължително обучение по религия в българските училища, и то още от 1. клас. Предложението рискува не само да бетонира последните места на българските ученици в Европа, но и да се отрази и на физическото и психическото здраве на децата.

Същите тези български ученици, които в голяма степен страдат от затлъстяване и гръбначни изкривявания, вместо да използват единствените 40 минути за раздвижване, ще залягат пак над чиновете си, този път над библията или корана. Ще бъдат лишени и от естественото си детско любопитство към музиката, за да бъдат плашени с дявола.

Опитът скандалната идея да се замаже с опция за родителите да изберат децата им да учат "добродетели" вместо вероучение, също не е успешен. Същото това министерство, от което се очаква да одобри учебна програма за "добродетели", е отговорно за това, че над половината от българските 15-годишни са функционално неграмотни. Това означава, че и над половината от българското население (защото след 15-годишна възраст човек не може да навакса тези огромни пропуски) не могат да разберат смисъла на това, което четат, не могат да разчетат графика, не могат да пресметнат процент от дадена сума.

Разширяването на приема в 4. клас също не почива на никакви данни и доказателства за необходимост. Дори напротив - години наред организации като Европейската комисия, Световната банка и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие са наблягали на ползата от по-късното профилиране на учениците и изтеглянето на основното образование до 9. клас включително. Повечето държави по света, в които учениците се справят добре, правят точно това - гарантират, че всеки ученик получава качествено базово образование, без значение къде учи и какви са финансовите възможности на родителите му.

В България качеството на образованието на едно дете зависи от това дали ходи на частни уроци.

Не е за пренебрегване и отражението на ранното кандидатстване върху психическото здраве на децата. Напрежението около изпитите след 7. клас води до зачестяване на случаи като паник атаки, тревожност и депресия сред учениците. Ако приемът се свали още повече, частните уроци, напрежението и рискът от влошено здраве ще започват още от втори клас, т.е. при 8-годишни деца.

Стъпките България да има по-добро образование са ясни. Достатъчно е само да се изпълнят препоръките на утвърдени организации и експерти в сферата на образованието. Самото Министерство на образованието и науката неведнъж е плащало от бюджета си за такива препоръки, но впоследствие не е изпълнявало нито една от тях. След катастрофалните резултати от PISA 2022 25 бизнес организации излязоха с позиция с искания за реформи в образованието, сред които:

Разговорът за образованието през последните три месеца можеше да бъде по тези теми. Министерството можеше да започне да търси начини тези реформи да се осъществят.

Щеше да намери и съюзници в лицето на учители и директори, които са разпознали нуждата от промяна и търсят най-доброто за учениците, както и в лицето на бизнеса и гражданския сектор. Но предпочете да не ядосва статуквото и да върне българското образование назад към миналото.