Само за две седмици, година и половина преди края на втория му мандат, президентът Радев най-сетне си избра окончателно ролята в българския политически театър. Вместо да даде мощен институционален тласък на борбата с корупцията и модела "Борисов - Пеевски", той поведе зле прикрита битка срещу еврото.

На 25 април все още громеше завладяната от политико-олигархични интереси държава. По провод първите 100 дни на кабинета на Росен Желязков президентът коментира пред журналисти, че "имаме правителство на Борисов и Пеевски, и то не от 100 дни, а от година насам", което е "естествено продължение на последното служебно правителство". Радев критикува "заграбването на избори, власт и ресурси по брутален начин, завладяване на нови общини с механизмите и ресурсите на изпълнителната власт". Миналата есен пък попита в прав текст: "За каква правова държава изобщо може да говорим, докато санкционираната по "Магнитски" олигархия поглъща държавата с големи хапки". Президентът визираше решението на служебния кабинет "Главчев-2" да предостави извънредно почти 90 млн. лв. предимно на общини на "ДПС-Ново начало" и ГЕРБ и да осигури спешно сграда за партията на Пеевски.

Те бяха много видими в периода, когато и двамата атакуваха "Продължаваме промяната" (по своя генезис - враг на ГЕРБ), когато тя се еманципира от Радев. Фон на тези странни заигравания бяха сблъсъците между президента и премиера Кирил Петков през 2022 г. по въпроси на енерегийната сигурност, отношенията с Македония и др. А не беше далеч времето (9 юли 2020 г.), когато Радев излезе от президентството с вдигнат юмрук и се присъедини към множеството, което видя в нахлуването на прокуратурата в сградата опит за репресия срещу държавния глава. Така беше поставено началото на масовите и продължителни антиправителствени и антикорупционни протести с искания за оставка на министър-председателя Борисов и главния прокурор Гешев.

Корупцията е язва, която продължава да разяжда държавата и обществото. За 2024 г. България заема 76-о място по усещане за корупция сред общо 180 държави в годишния индекс за възприятието й на "Трансперънси интернешънъл". В ЕС по-лошо се представя само Унгария, която е на 82-о място. Поредната констатация - "Корупцията в България: Трайна криза с тежки последици за управлението и икономиката", би трябвало да вдъхнови нови, витални политически проекти за борба с нея. От друга страна, оптимистите възлагат големи надежди на скорошното въвеждане на еврото не на последно място заради очакваното изсветляване на българските финанси в условията на еврозоната.

На този фон, на 9 май - Денят на Европа, президентът Радев направи неочакван и дълбоко резониращ анти-евро ход. В специално обръщение той обяви, че ще внесе искане в Народното събрание за референдум "за" или "против" приемането на еврото от 1 януари 2026 г. Дори да оставим настрана "кремълския сценарий", привиждан зад стъпката на Радев от мнозина политици и анализатори, повече от ясно е, че с нея президентът зачеркна макар и вече само теоретичното мислимия общ фронт между него, "Продължаваме промяната - Демократична България" и структури на гражданското общество за окончателно скъсване с мимикриите на модела "Борисов - Пеевски".

Основните критики към предложението на Радев са две. Първата е, че действията му са твърде закъснели - иницииране на референдум би имало смисъл не един месец преди излизането на конвергентния доклад на ЕК, а още преди ратифицирането на договора за присъединяване на България към ЕС. Той задължава всяка страна - членка да се присъедини към еврозоната и да въведе единната валута, след като изпълни определени критерии. Второ - преди година Конституционния съд вече обяви, че подобен референдум би бил противоконституционен, след опита на "Възраждане" да извоюва такъв. Партията на Костадинов беше внесла над половин милион подписи в Народното събрание с искане левът да се запази до 2043 г.

Привържениците на Радев акцентират върху формулировката на въпроса - относно конкретна дата, а не по принцип за въвеждане или отлагане на еврото. Привържениците на пряката демокрация пък критикуват на едро с лайтмотива, че елитите и техните говорители се подиграват с основополагащо право на гражданите в демокрацията. За пример се дават Швеция и Дания, на които преди време с референдум гражданите са отхвърлили въвеждане на еврото. Разбира се, властта отнася заслужена критика заради това, че през последните години не е информирала адекватно българите за ползите, но и евентуални рискове от приемането на еврото. Например за възможно повишаване на цените, за намаляване на покупателната способност в първоначалния период на членството и някои други. Да не забравяме, че все още мнозинството от българите са против приемането на еврото.

Президентът и обкръжението му явно си дават ясна сметка, че този референдум няма да мине през Народното събрание. В него про-евро партиите имат ясно мнозинство. Но най-вероятно съдбата на искането на Радев е добре калкулирана. Въпреки че той изрично подчерта, че е предложил референдум, а не партия, контурите на възможен президентски политически проект изпъкват все по-отчетливо. За него се говори с променлива интензивност през целия втори мандат на Радев. Независимо дали има намерение да го стартира или не, нишата за появата на умерено популистка, но не антисистемна формация, водена от все още уважаван сред по-широките народни маси държавник, се разраства.

Румен Радев, издиган на два пъти за президент от БСП, не е автентично ляв, не е европейски социалдемократ. БСП впрочем, също не е социалдемократическа партия, особено след управлението й от Нинова и прогонилите я нейни наследници. Радев е по-скоро представител на социалния консерватизъм, който си търси по-ясен облик в българското общество. На нашенска почва той съчетава социалния подход в сферата на труда и капитала (социалистическото, най-общо казано) с консервативни ценности като семейство, традиции, ред.

Важна в тази конструкция е и националният вектор, който по-стара българска лява традиция е русофилски. Неслучайно Радев е един от малкото лидери на страни-членки на ЕС, които критикуваха с половин уста, и то основно в чужбина, руската агресия срещу Украйна. В последните месеци, особено след началото на втория мандат на президента Тръмп, Радев призовава за незабавен мир в Украйна. Без да казва при какви условия да бъде постигнат той и каква цена ще плати жертвата при такъв сценарий. Българският президент не спира да порицава Европа, която оказвала всяческа помощ на Украйна, за да продължат военните действия. Всичко това се харесва на почитателите на Орбан, Путин и Тръмп у нас.

Да припомним, че последната формация пропагандира - засега доста неуспешно, идеята за президентско управление. Носталгично настроените възрастни социалисти, какъвто е ¾ от електората на БСП, също по дефиниция имат място в подобно движение.

И за финал - резюме на възможния, но в никакъв случай не задължителен сценарий с "референдума на Радев": Президентът внася искането в Народното събрание. То го отхвърля. Тогава Радев излиза пред "народа" и казва: "Те" не искат да чуят вашия глас. Аз съм готов да ви питам, да ви слушам, да бъда реален коректив на политическата каста. И обявява създаването на "Трети март" - име на движението, за което вече се е спекулирало. Дори може, "жертвайки" се за България, да подаде оставка повече от година преди президентските избори и да се втурне в партийната политика. Шансовете му надали ще бъдат малки с оглед на силното фрагментиране на парламентарното поле и имплозията на старата партийна система.