Дългоочакваният закон за личния фалит в България обещава да даде "втори шанс" на честните, но изпаднали в невъзможност да плащат дълговете си хора. След десетилетия, в които вечните длъжници - обикновени граждани, затънали в дългове - нямаха никакъв изход, най-после се очертава път към освобождение. Законопроектът за несъстоятелност на физическите лица (т.нар. личен фалит) бе приет на първо четене през април 2025 г. с надеждата да сложи край на тази финансова безизходица. На книга идеята звучи спасително: контролирана процедура, след която част от дълговете се опрощават по законен път и длъжникът започва начисто.

Макар намеренията му да са добри и нуждата от такъв механизъм да е безспорна - България е последната държава в ЕС без личен фалит - множество експерти, институции и заинтересовани страни алармират за сериозни слабости.

В следващите редове ще разгледам критично основните проблемни точки: прекомерната сложност и административна тежест на процедурата, липсата на предвидимост за длъжника, неясните критерии за "добросъвестност", потенциалните вратички за злоупотреба от страна на кредитори, както и несъразмерните изисквания към самия длъжник. Ще коментираме конкретни текстове от законопроекта и ще ги сравним с по-балансираните модели в Европа - за да видим как едно предвидено спасение може да се превърне в илюзия, и как бихме могли да предотвратим това.

Най-големият концептуален проблем е, че новият закон за личния фалит се предлага да действа успоредно с вече съществуващата 10-годишна абсолютна давност за задълженията на физически лица. С други думи, ще има две различни пътеки към освобождаване от дългове: активно да обявиш несъстоятелност пред съд или пасивно да изчакаш десетилетие давност. Това двойно решение обърква и подкопава самата идея за "втори шанс". Личният фалит по замисъл насърчава длъжника да е открит и да изплаща каквото може, докато давността го стимулира да се укрива и да не плаща нищо в продължение на години.

Проектът предвижда право на личен фалит само за физически лица - потребители, т.е. хора, които нямат статут на еднолични търговци или свободна професия. Това автоматично изключва цяла категория реално затруднени длъжници: дребни търговци, семейни земеделци, самонаети лица, чийто дългове са свързани с малкия им бизнес. Формално те подлежат на фалит по Търговския закон, но на практика рядко прибягват до тази тежка и скъпа процедура и често се превръщат във "вечни длъжници" също като потребителите.

Това е може би първият адекватен въпрос към законотворците. Според други пък разделението е разумно, защото смесването на режима за потребители с този за бизнес може да се използва за хитрини, а и бизнес дълговете вече имат установен ред. Така или иначе, сегашният тесен обхват оставя една нога от длъжниците в капана - тези, които на хартия имат фирма или стопанство, но де факто са обикновени хора в дългова криза. Вероятно между двете четения ще се търси разширяване на обхвата, например да се даде шанс и на малки предприемачи при определени условия да ползват процедурата като физически лица.

Свързан с обхвата е и въпросът за минималния праг на задълженията за обявяване на фалит. В правителствения проект летвата е поставена на 10 минимални работни заплати (около 10 000 - 11 000 лв. в момента). Това означава, че ако общо дължиш 5 000 лв., няма да имаш право да обявиш личен фалит - ще трябва или да намериш начин да платиш по обичайния ред, или просто да чакаш да изтече абсолютната давност. Разумно би било законодателя добре да обмисли един подобен праг, защото именно хората с по-малки задължения (например натрупани сметки към комунални услуги) често затъват най-тежко - лихвите растат, изпълнителните дела ги притискат, нямат имущество за продан, а в същото време законът им казва "прекалено малък длъжник си, за да фалираш".

Смятам, че гореизложеното разкрива концептуална неяснота: кой е целевият длъжник на закона? Ако искаме да спасим най-бедните и социално слаби (с оглед на прогласената решимост в преамбюла на Конституцията да създадем социална държава, това би било логичен стремеж) - прагът трябва да е нисък, за да могат дори няколко хиляди лева дълг да бъдат опростени и човекът да се върне към нормален живот. Ако пък мислим, че фалитът е инструмент за по-заможни средна класа длъжници (с големи кредити), тогава прагът може да е висок, а "дребните" случаи да се оправят по друг начин.

Ако един пенсионер има 5 000 лв борч за парно, за него законът е безполезен - остава му само кошмарът на ЧСИ, надеждата след 10 години всичко да се занули или светлата перспектива да остави на наследниците си тези дългове. Това поражда чувството за несправедливост и половинчатост на реформата.

Дори длъжникът да попадне в обхвата и да е натрупал "достатъчно" дългове, за да се класира, го чака сложен бюрократичен процес с немалки разходи. Законопроектът предвижда задължително назначаване на синдик - специално лице (професионалист, подобен на управител на несъстоятелността), което да ръководи процеса. На пръв поглед това гарантира порядък и защита на интересите на всички страни.

На практика обаче синдикът идва с висока цена, която според единия законопроект трябва да бъде платена авансово от длъжника - още преди производството реално да започне. Проектът определя възнаграждения за синдика за почти всяко действие: една минимална заплата за изготвяне на списък на вземанията, още една за опис на имуществото, трета за изготвяне на погасителен план и т.н. При всяка продажба на имот синдикът получава и процент (например 5%) от сумата, плюс годишна заплата, ако производството продължи повече от година.

Това води до абсурден извод: ако един човек имаше няколко хиляди лева кеш, за да плати на синдик и съд, той вероятно нямаше изобщо да е изпаднал в несъстоятелност. Изискването за толкова високи такси може на практика да блокира достъпа на най-нуждаещите се до самия механизъм -

Неслучайно Върховният касационен съд (ВКС) в свое становище предлага процедурата да минава без синдик, именно за да се спестят разходи и да се опрости процесът. Съдът напомня, че в много европейски страни потребителската несъстоятелност се движи изцяло в рамките на съда (съдията контролира процеса, а длъжникът сам представя нужните сведения), като процедурите често са освободени от такси или те са символични. Ако законът остане в сегашния си вид - със скъпоплатен задължителен синдик - има сериозен риск малцина длъжници реално да могат да си позволят "лукса" на личния фалит. Реформата може да се окаже мъртвородена: правило, което съществува на книга, но е практически неизползваемо.

Вместо спасителна лодка, процедурата заприличва на първокласен лайнер, за който трябва да си купиш билет - а най-бедните ще гледат от брега.

Макар множеството критики към фигурата на синдика в измененията между двете четения тя беше запазена, но се предвижда възможността държавни съдебни изпълнители да изпълняват тази роля при липса на други кандидати. Това поне частично смекчава проблема с разходите и административната обезпеченост, макар да не го решава изцяло.

В тази връзка, заслужава внимание, че във внесените текстове в един от проектите, който предлага значително по-социално ориентиран модел. В него държавната такса е фиксирана на символичните 10 лв., а всички разходи по производството - включително възнаграждението на синдика (управителя на имуществото) - се поемат авансово от бюджета на съда и се възстановяват само ако има средства в масата на несъстоятелността. Допълнително, възнаграждението на управителя се ограничава до размера на една минимална работна заплата, освен ако съдът не определи по-висок размер с оглед сложността на случая.

Този подход е значително по-балансиран, защото отчита реалното положение на най-уязвимите длъжници - именно онези, които нямат доходи, имущество или достъп до финансов ресурс, за да финансират самото производство. Вместо да възпира бедните от търсене на защита, този модел създава механизъм, чрез който държавата поема първоначалния риск, а не прехвърля цялата тежест върху длъжника още преди производството да е започнало по същество.

На всичко отгоре процедурата не е просто съдебен процес - тя е институционално инженерство в няколко акта. Производството по личен фалит, така както е уредено в законопроекта, изисква от съда не просто еднократно произнасяне, а дългосрочно ангажиране в ролята на надзорен и арбитражен орган. Съдията не само трябва да прецени дали длъжникът е неплатежоспособен и добросъвестен - той управлява процеса на фалита като диригент на сложен оркестър: назначава синдик, одобрява списъци на вземания, следи изпълнение на погасителния план, произнася се по всеки отчет, възразяване, възнаграждение, дори - в крайна сметка - по окончателното освобождаване от дълг.

А междувременно кредиторите могат да оспорват, да гласуват, да подават възражения и жалби. Всеки етап предполага собствена доказателствена рамка, срокове, контрол и възможни спорове. В този смисъл съдебната процедура далеч не е "едно дело" - тя е поредица от процесуални режими, често по-сложни от класическите търговски дела.

Оттук произтича правният и логистичен парадокс: най-натоварените съдилища в страната, като СГС, ще трябва да управляват дългосрочни дела с многостепенна динамика, при които не делото приключва с решението, а едва започва. Както би се казало в друга сфера - не просто отваряме вход за съдебна защита, а строим съдебен ескалатор, който трябва да работи безотказно няколко години. И ако в този ескалатор се качат няколко хиляди души наведнъж - той или ще блокира, или ще изпусне целта си: да изведе навреме хората от дълговия капан.

Това значително ще облекчи натоварването на съдебната система и ще направи процедурата по-достъпна географски, ако изключим разбира се София, където СРС е чудовищно натоварен. Особено извън София, където районните съдилища са основният контакт на гражданите с правосъдието, тази промяна има потенциал да приближи закона до реалните нужди на хората. Макар техническият капацитет да остава предизвикателство, разпределянето на делата по по-широк кръг съдилища е стъпка към по-ефективно и своевременно правораздаване.

Предвижда се и създаване на специален регистър на несъстоятелността към Министерството на правосъдието, в който да се вписват всички обявени фалити и регистър на лицата, обявени в несъстоятелност. Законопроектът предвижда този регистър да е публичен - за да могат например бъдещи кредитори или бизнес партньори да проверят дали дадено лице е минавало през фалит и кога.

Това е полезно за прозрачността и предотвратяване на нови злоупотреби (в Германия например има такъв публичен регистър, където 3-5 години след приключване на процедурата все още се вижда кой е освобождаван от дългове). Но всички тези мерки - съдебни състави, синдици, регистри - изискват административен капацитет и бюджет. Ако не се осигурят достатъчно съдии, помощници и обучени синдици, производствата ще се бавят и точат прекомерно. А протакането убива ефекта - ако вместо бърз рестарт длъжникът чака с години за решение, "новото начало" ще се размие.

Една от ключовите идеи на личния фалит е да помага само на добросъвестните длъжници - тези, които не са изпаднали в дългове с измама или умишлено бездействие. Това принципно е правилно - никое общество не иска да прати послание "харчете необуздано, после всичко ще ви опростим". Затова проектът въвежда цял списък от условия, при които съдът няма да допусне човек до процедурата, ако прецени, че той не отговаря на критерия за добросъвестност.

Сред посочените случаи са: ако длъжникът е работоспособен, но през последната година не е работил без основателна причина (тоест може да се предположи, че нарочно е останал без доходи преди да поиска фалит); ако в последните три години е укривал доходи или имущество от данъчните (как това ще се установява не става много ясно); ако скоро преди фалита е раздал значимо свое имущество (напр. чрез дарения) с явно намерение да го укрие от кредиторите; ако в последните 5 години е поемал нови заеми или покупки на изплащане, които не са за основни нужди и не съответстват на доходите му. Тези правила целят да отсеят явните злоупотребители - и на хартия звучат логично.

Проблемът е, че някои от тях са твърде строги и неясни, до степен да наказват и честни хора.

Друг пример: ако някой е затънал, може би е престанал да работи официално, защото заплатата му така или иначе би била изземвана от кредиторите - предпочел е да се прехранва в сянка. По проекта обаче неработенето цяла година автоматично го прави "виновен" и неспасяем. Така изрядният принцип (да не допускаме явни мошеници) се превръща в много тясно сито, през което трудно ще минат и хора, които не са такива.

Съдът ще има тежката задача да преценява във всеки конкретен случай дали длъжникът "заслужава" опрощаване - но критериите, които законодателят му е дал, са твърде общи и рестриктивни. Това означава липса на предвидимост: самият длъжник няма как със сигурност да знае дали ще го допуснат. Едно домакинство може да подаде молба с надежда, да премине през целия труден процес, и накрая съдът да каже: "Не си бил добросъвестен, отказвам ти освобождаване от дълговете". Този риск обезкуражава длъжниците, които и без това в голяма степен са загубили вяра. Затова е жизненоважно понятията за добросъвестност и недобросъвестност да се прецизират между първо и второ четене.

След активни дебати и критики, включително от експерти и съдебната власт, между първо и второ четене беше прието важно смекчение в друга важна насока: производството по несъстоятелност ще може да се инициира дори когато длъжникът не притежава никакво имущество. Отпада първоначалното изискване за наличие на активи, покриващи част от дълга или разходите по производството. Вместо това, ако липсва имущество, процедурата се спира и се дава срок от една година за евентуално придобиване на средства - след което може да се възобнови до 5 години.

Това е значителен пробив в посока социална достъпност - законът вече признава, че невъзможността за плащане не трябва да бъде пречка за търсене на защита. Ако длъжникът остане безимотен, но добросъвестен, и изтекат 5 години - всички задължения могат да бъдат опростени. Така най-уязвимите получават реална пътека към освобождение, дори когато нямат с какво да започнат процеса.

Законът предвижда и че личният фалит ще е еднократно право - всеки гражданин може да мине през тази процедура само веднъж в живота си. Това е разбираемо (за да не стане начин за периодично изчистване на дългове на всеки няколко години), но поставя още по-високи залози за длъжника. Билетът е еднопосочен и съдът знае, че да ти го даде значи завинаги да ти "опрости греховете".

В много страни има подобни ограничения - например Полша първоначално разрешаваше фалит не по-често от веднъж на 10 години, а у нас направо е само веднъж. Това още повече ще мотивира съдиите да бъдат внимателни, дори подозрителни, преди да пуснат някого към опрощаване. Което пък може да доведе до по-тежко доказване от страна на длъжника, повече изискани документи, детайлно разследване на поведението му назад във времето.

България не открива топлата вода с личния фалит - напротив, ние въвеждаме тази система последни в ЕС, така че можем да черпим от опита (и грешките) на другите. В Европа тенденцията е била първо законите да се пишат по-консервативно, после постепенно да се либерализират, за да балансират по-добре интересите на длъжници и кредитори. Ето няколко примера:

Важен детайл: само длъжникът може да инициира процедурата - кредиторите нямат право да обявят някого във фалит против волята му, тъй като личният банкрут се счита за привилегия на длъжника, не за средство на кредитора. След успешното приключване имената на фалиралите остават в публичен регистър и в кредитните им досиета за 3 години - като предупреждение за бъдещите кредитори, но след това се изчистват. Немският модел показва как едно поначало кредиторски ориентирано право (6 години изпитание) еволюира в по-либерално (3 години) в името на социалната функция - да се върнат хората по-бързо към нормален икономически живот.

Ако длъжникът няма реални активи, съдът дори може директно да опрости всичко без погасителен план - нещо като незабавен банкрут за най-бедните. Този подход е доста "длъжникозащитен": Франция дава шанс на хората в беда сравнително бързо да се измъкнат от непосилни дългове, особено когато и бездруго няма какво да се вземе. Разбира се, има изключения - данъци, издръжки и глоби не се опрощават там също - но масово десетки хиляди французи годишно успяват чрез тези механизми да излязат от капана на непосилните задължения. Френският модел демонстрира силата на административния подход - вместо тежки съдебни битки, чрез посредничество и социална политика длъжниците получават решение, като съдът се намесва решително само в краен случай.

Осъзнавайки провала, полският парламент прави обрат: през 2014 г. значително облекчава условията и отваря процедурата за много по-широк кръг случаи. Най-важната промяна е, че се дава възможност на съда директно да освободи от дългове тези длъжници, които нямат никаква възможност да плащат, без задължително изискване за изплащателен план. С други думи, ако човек е трайно безработен, тежко болен или в дълбока бедност, съдът може направо - след проверка за злоупотреби - да му опрости дълговете, вместо да му поставя неизпълними условия.

За останалите случаи се предвижда план за изплащане частично на дълга до 3 години (в по-сложни случаи до 5 години). Тези реформи водят до бум на процедурите - хиляди поляци най-сетне успяват да обявят фалит и да рестартират живота си. Полският пример ясно показва: законът беше прекалено рестриктивен и неработещ, но след като условията станаха по-гъвкави, личният фалит започна да изпълнява социалната си роля.

От тези примери се очертава ясна картина. Общият европейски принцип е "втори шанс с условия" - да дадеш възможност на затъналия длъжник, но при гаранции срещу измами и стимули за отговорност. Повечето държави започват предпазливо, с повече пречки и по-дълги срокове, но постепенно облекчават режима: периодите за отдлъжняване се скъсяват, достъпът се улеснява, опрощават се повече видове дългове, когато практиката покаже, че прекалената строгост е контрапродуктивна.

Целта навсякъде е една - да се пребори явлението свръхзадлъжнялост, което иначе води до социално изключване, сива икономика, дори здравни и демографски проблеми (стрес, емиграция, разпад на семейства). На този фон България трябва да намери златната среда - да не тръгва нито с прекалено кредиторски, нито с прекалено "щедър" модел, а да стъпи на добрите практики и да избегне чуждите грешки.

Законът за личния фалит е призван да промени живота на хиляди българи, които днес се давят в дългове без надежда. Една добре работеща процедура би могла да превърне "вечния длъжник" в реабилитиран данъкоплатец и активен потребител, да върне финансово изключените хора обратно в икономиката. Но за да се случи това, законът трябва да е юридически издържан и практически приложим. В противен случай рискуваме да създадем само илюзия за спасение - красива теория, която на практика не помага, а може дори да навреди.

Предложеният модел съдържа редица слабости: тесен обхват, висок праг за участие, скъп и тромав процес със синдик, паралелен живот с 10-годишната давност, спорни условия за добросъвестност. Добрата новина е, че всички тези проблеми могат да бъдат адресирани преди окончателното приемане. Депутатите вече обединиха различните законопроекти и дадоха знак, че ще се стремят към баланс.

Правосъдният министър също обеща да преработи правителствения текст според основателните критики на експертите. Важно е "вторият шанс" действително да стане работещ механизъм, а не поредния закон на книга. В духа на това, ето няколко препоръки, които биха направили закона по-ефективен и справедлив:

В крайна сметка всички - длъжници, кредитори, държава - имаме интерес законът да работи добре. Ако той бъде подобрен и приложен разумно, хиляди почтени граждани ще излязат от икономическото изгнание и ще поемат по нов път, а кредиторите ще получат поне частично удовлетворение вместо да отписват вземанията си изцяло. "Втори шанс" не значи безнаказана безотговорност, а мъдра социална политика - да дадеш възможност на падналия да се изправи, след като е понесъл справедлива част от товара. Европа ни показва, че това е постижимо - с правила, които едновременно прощават и възпитават.

Новият закон за личния фалит е точно такъв шанс за България. Нека го използваме разумно - да напишем закон, който реално помага, без да вреди. Само тогава ще превърнем дълго чаканото решение в работещ механизъм, който да затвори страницата на "вечния длъжник" и да открие нова страница - на отговорния гражданин, получил своя заслужен нов старт. Защото пътят към ада може да е постлан с добри намерения, но пътят към втория шанс не бива да е постлан с бюрокрация и безизходица. Законът трябва да бъде мост към свобода, а не капан по пътя.