Дворът на крал Доналд

Хората са склонни да проявяват търпимост към прозрачните конфликти на интереси, но не и към лицемерието, пише Иван Кръстев в текст, чиято англоезична версия е публикувана във "Файненшъл таймс", а българска - в "Портал Култура", от където "Дневник" я препубликува.

Този дебат е стар: дали властта е тази, която корумпира, или страхът от нейната загуба? Какъвто и да е верният отговор, очевидно днес в САЩ се случва нещо забележително.

През последните две седмици медиите бяха залети с новини за личното обогатяване на президента Доналд Тръмп. Според съобщенията семейство Тръмп и техните бизнес партньори са спечелили 320 милиона долара от новата криптовалута, милиарди долари от посредничеството в сделки с недвижими имоти, а като връх на всичко Тръмп прие предложението на Катар и получи луксозен самолет като подарък за американското правителство.

Forbes изчислява, че между март 2024 и март 2025 г. нетното състояние на Тръмп се е увеличило с 1,2 милиарда долара.

Тази извънредна ситуация повдига три ключови въпроса.

Първо, защо Тръмп дори не се преструва, че следва обичайната за всеки президент практика да се издига красива стена между публичната длъжност и частния бизнес?
Второ, защо обществеността не се трогва от нарастващото богатство на семейство Тръмп и съпровождащите го конфликти на интереси?
И трето, колко дълго може да продължи тази обществена търпимост?

На първия въпрос директен отговор даде синът на президента, Доналд Тръмп-младши. По време на бизнес форум в Катар той изрази споделяната от семейство Тръмп максима: "Независимо от всичко, те ще ви ударят", което означава, че играта по правила е игра за губещи. И той има право.

Резултатът от антикорупционното възмущение през последните десетилетия е, че вече почти никой не вярва, че онези, които се стремят към властта, са водени от друга мотивация, а не от желанието за лично забогатяване. Ключовата разлика е между тези като Тръмп, които не крият конфликтите на интереси, и лицемерите, които се опитват да ги прикрият.

Сагата с Хънтър Байдън напомня, че опитът на сина на президента да прикрие бизнес сделките си предизвика по-голямо възмущение от самите сделки.

Тръмп се възползва и от мащаба на своите печалби. За обикновените граждани всяка сума, която надхвърля сто или над сто пъти годишния им доход, е почти непонятна. Обществото не мисли в милиарди, така че за обществеността сделките на Тръмп са почти без значение.

За мнозина по-болезнен е вторият въпрос: защо обществото остава безразлично? "Или широката общественост никога не се е интересувала от това" - предполага Пол Розенцвайг, участник в разследването на Кенет Стар срещу президента Бил Клинтън през 90-те години на ХХ век - или "се е интересувала от това в миналото, но вече не го прави". Според него възмущението срещу корупцията "винаги е било просто плод на въображението на елита".

Ала то е нещо повече. В миналото поданиците на монарсите в много страни често са толерирали кралската корупция, тъй като тя е прозрачна и разточителният живот на кралските особи е бил постоянно на показ.

През XIX век общоприетото схващане е, че монархията е форма на силно управление, тъй като е разбираема за хората. Днес на демокрацията се гледа по същия начин. Обществената загриженост относно корупцията възниква, когато демокрацията престане да има смисъл - когато хората вече не знаят кой взема решенията.

"Кой всъщност взема решенията?", е въпросът, който разкъсва съвременните демокрации. Дали лидерите следват волята на избирателите, или на своите дарители? Дали на изборите се избират управници, или анонимни бюрократи без лица?

В момент на дълбока несигурност и недоверие е по-лесно да възложиш надеждите си на харизматична личност, отколкото на сложната институционална машина на съвременната демокрация. Нарастващата привлекателност на персонализираната власт е пряк резултат от усещането на хората, че вече не разбират как работят техните демокрации.

"Кой взема решенията?", е въпрос, чийто отговор не предизвиква тревоги по отношение на Белия дом на Тръмп. Той е този, който взема решенията, и в резултат на това обогатяването на семейството му, докато е на власт, вече не е толкова застрашително. Тръмп може да е един от най-опетнените американски президенти, но е също и най-прозрачният.

В това се състои дискретният чар на патримониалните режими - в привлекателността да управляваш държавата като семеен бизнес. Както Тръмп добре разбира, личната власт бива отслабена от потайността, тя е под заплаха, ако този, който я притежава, бъде обвинен не в корупция, а в лицемерие.

Неговата администрация е истински ад за теоретиците на конспирацията, защото всичко е на показ. Настоящата антилиберална вълна е бунт срещу двойните стандарти. В общество, доминирано от недоверие, единственият, на когото може да се има доверие, е циникът. В своя идеализиран вариант съвременната демокрация обещава, че политическият лидер ще се отнася към собствените си деца като към всички останали. Ала за тези, които гласуват за новите властници, това е всъщност една "голяма лъжа".

Що се отнася до отговора на третия въпрос - колко дълго може да продължи търпимостта на обществото към "красивите" сделки на Тръмп, това ще стане ясно в бъдеще. Но едно е ясно: ако мнозинството от американските граждани в крайна сметка се обърне срещу тази администрация, негов обединителен лозунг вероятно ще бъде обвинението в "лицемерие".

Англоезичната версия на текста е публикувана във "Файненшъл таймс"