По-младите читатели може би не знаят, а по-възрастните може и да са забравили, че в началото на прехода в БСП имаше платформа, наречена "Път към Европа". Тя беше създадена през 1990 г. в Софийския университет от проф. Петър-Емил Митев и съмишленици. Тогава България поемаше пътя към демокрацията, а партията-държава се отърсваше тромаво от наследството на авторитарния социализъм. От онези години та чак до наши дни българският "път към Европа" и преходът - ама не само към демокрация, а и към капитализъм (или към пазарна икономика - както предпочитате), са синоними на нещо незавършено и половинчато.

Все още "Европа" е нашата пътеводна звезда. Ето, във вторник Инициатива "Правосъдие за всеки" проведе поредния си протест срещу политическото и задкулисно влияние на Делян Пеевски под наслов "Завинаги в Европа!". Очевидно дефектите на българската демокрация в условията на преход продължават да се асоциират с недостатъчната ни европеизираност. Сякаш непреходно е Бай Ганьовото откровение "Европейци сме ний, ама все не сме дотам!", написано от Алеко преди почти век и половина. Този наратив обаче не е много полезен в актуалните дискусии на тема "Свърши ли преходът?".

На 1 януари с висока степен на вероятност България ще се присъедини към еврозоната и "гордият български лев" ще бъде заменен с еврото. Икономиката на страната се характеризира с устойчивост, солиден ръст и готовност за промяната, макар че върналата се политическа нестабилност може да отложи процеса, както прогнозира миналата седмица "Стандарт енд Пуърс". България е на път да приеме еврото въпреки опитите за саботаж от страна на "Възраждане" и другите националистически формации и на фона на популистките дивиденти, които ще извлече президентът Радев с опита си да лансира референдум по темата.

Заедно с поетапното ни влизане в Шенген - европейското пространство без граничен контрол, през 2024 г., влизането в еврозоната ще завърши символично българския път към Европа. При вземането на важните за икономическата и монетарна интеграция решения занапред страната ще бъде в центъра, а не в периферията на Стария континент. Най-големият успех в тази посока беше, разбира се, присъединяването към ЕС през 2007 г.

А този наратив се оказва устойчив и жилав - не толкова на терена на политологията и другите социални науки, колкото на публицистичното поприще. Може би, защото разглеждани сами по себе си, част от аргументите му са верни. И през последните години песимистите казват, че преходът не е завършил, защото: "няма върховенство на закона" - една от върховните ценности на ЕС (Иван Костов), "ДС още не е пратена в музея" (по Росен Плевнелиев), "България още не е обърнала по същество гръб на Русия" (по Митко Новков).

За обобщение може да послужи и анализът на Георги Лозанов за "Дойче веле" по повод убийството на Алексей Петров през 2023 г.: "Хибридност между политическа власт и дълбока държава, между медии и сенчести капитали, между бившите и настоящите служби - всички те са определящи както за прехода, така и за личността на Алексей Петров...Преходът у нас се оказа несравнимо по-дълъг, отколкото в други държави от бившия комунистически лагер. Тези, които въртят мантрата, че той отдавна е свършил, всъщност съдействат негласно да продължава, за да не спира ловът им на риба в мътна вода."

Диагнозата на Лозанов би могла да бъде пренаписана. Тъкмо мантрата за сякаш безкрайния преход не позволява да се предпишат подходящи лечения за тежките проблеми на българската демокрация. Да, в България върховенството на закона е само на книга и принципите на правовата държава са потъпкани - често налице са два вида правосъдие, за силните на деня и за обикновените хора. Да, проблемът за завладяната държава и завладените медии става все по-сериозен и по-видим, особено в условията на зачестяващи политически кризи и блокажи в управлението.

Други обяснения за продължителността на прехода обаче, са меко казано, спорни. Като този за дебелата сянка на някогашната Държавна сигурност, както и за тежестта на влиянието на Русия върху българските дела. Най-малкото, защото са изминали почти четири десетилетия от времето, когато действително определяха съдбата на България.

Още повече, че част от дефектите на българската демокрация си имат и актуални световни и европейски аналози. От доста време са силно размити идеализираните образи на Западна Европа от 50-те до 80-те години на миналия век, както и на "отличниците" от Вишеградската четворка, които България си беше поставила за цел да догони. Западната либерална демокрация претърпя сериозни удари от триумфа на неолиберализма и свиването на социалната държава. Възходът на националистическите сили и в "старите" и в "новите" членки на ЕС и пленяването на правовата държава в Унгария, Полша, а напоследък и в Словакия съвсем разфокусира българския поглед към Европа.

Политологичният прочит на проблематиката показва, че преходът е свършил най-късно през 2007 г., с приемането на България в ЕС. Макар и със значими уговорки, посткомунистическата трансформация в Източна Европа - комплексен процес в политическата, икономическата и социокултурната сфера, може да бъде сравнявана с трите фази на transition (политически преход) от авторитаризъм към демокрация в Южна Европа и Южна Америка през 70-е и 80-е години на 20 век. Тези фази са: либерализация, демократизация и консолидиране на демокрацията.

Либерализацията обикновено е "разрешена" от върховете на управлeнието и води до ограничени промени в структурата на системата и запазване на идентичността й. "Демократизацията", от друга страна, предизвиква цялостна промяна на системата с приемане на демократична конституция, провеждане на свободни избори, установяване на партиен плурализъм. "Консолидирането" на демокрацията, чиито централни елементи включват поредица от смени във властта след свободни избори, означава устойчивост на демократичните институции и на демократичния процес.

С оглед на значимите корупционни скандали и силовите методи за превземане на бизнеси - при това под благосклонния поглед на полицията и прокуратурата, които периодично разкриват някои медии и НПО, България може да бъде характеризирана и като "завладяна държава". Тази констатация е обратната страна на модела с очертаващия се успех с еврото и успешната евроинтеграция.

Но този разказ вече е много по-различен от разрастващата се митология за прехода. Крайно време е тя да бъде оставена в ръцете на изследователите и на писателите.