Когато преди година управляващата партия "Грузинска мечта" прокара скандалния закон за чуждестранните агенти през парламента, игнорирайки многохиляди протести и критики от Запада, подобна тактика изглеждаше много рискована. Предвид традиционно силните проевропейски настроения в грузинското общество, правителството можеше просто да не издържи на натиска от улицата, както се е случвало многократно в миналото.

Въпреки това, "Мечтата" не само оцеля, но и успя да спечели мнозинството от местата на октомврийските парламентарни избори. Опозицията, не без основание, обвини властите във фалшификации и отказа да участва в заседанията, но произтичащата от това политическа криза така и не се превърна в социални или икономически катаклизми. Случилото се не повлия сериозно на обменния курс на националната валута лари, темпа на растеж на БВП, обема на износа или позицията на грузинските компании на фондовите борси.

Общественото недоволство от "Мечтата" може да беше подхранено от остра реакция от Запада, но ЕС и САЩ се ограничиха до критики и фокусирани санкции срещу редица функционери на управляващата партия. Брюксел и Вашингтон имат достатъчно проблеми и без "Грузинска мечта", която, макар и строга към протестиращите, избягва всякакъв вид масови репресии. А липсата на обединена опозиция създава риска "Грузинска мечта" да издържи дори на наистина сурови санкции - и тогава европейците ще трябва да се справят с още по-озлобена версия на грузинското правителство.

С отшумяването на протестите в Тбилиси, конфликтът между "Грузинска мечта" и Запада навлезе в мудна фаза. През ноември 2024 г., в разгара на антиправителствените демонстрации, "Грузинска мечта" замрази присъединяването на страната към ЕС, като едновременно с това отказа грантовете му - очевидно играейки изпреварващо, за да попречи на Брюксел да вземе такова решение пръв.

В същото време "Грузинска мечта" не пропусна възможността да се интегрира в политическия дневен ред, който се промени след победата на Доналд Тръмп. В отвореното си писмо до президента на САЩ през май, грузинският премиер Иракли Кобахидзе засегна всички любими теми на републиканеца:

Обсъждайки "ценностната и идеологическа близост" на двете страни, Кобахидзе изрази изненада, че Тръмп не е обърнал много внимание на Грузия през първите си месеци на власт.

Малко вероятно е Кобахидзе да очаква Тръмп да бърза да сключи грандиозна сделка с Грузия. По-скоро управляващата партия се надява, че републиканецът, известен със своя изолационизъм и консерватизъм, ще забави дейността на Конгреса, където се обмислят нови ограничения срещу грузинския елит. По-специално това се отнася до законопроекта MEGOBARI, който предвижда разширяване на санкциите и изисква от американската администрация да подготви доклад за степента на влияние на Русия и Китай върху републиката.

За Вашингтон отношенията с Грузия остават в периферията и е твърде рано да се говори за ясна позиция.

Рубио заяви още, че курсът на САЩ към Тбилиси ще се формира въз основа на препоръките на американски дипломати в региона, тоест не се говори за преминаване на диалога с Грузия в ръчен режим.

Антируските настроения в грузинското общество не са изчезнали, така че образът на тръмпистите за управляващата партия изглежда много по-предпочитан от обвиненията в ориентация към Москва. Освен това, как може да бъде обвинявана "Мечтата" в антизападност, когато самото ръководство на САЩ прави приблизително същото: унищожава либерални неправителствени организации, говори за мир с Русия и критикува Европа за ограничаване на свободата на словото, хвали местните консерватори?

С други думи, Грузия не се отклони от западния курс, а само се интегрира в консервативната тенденция по-рано от другите и затова няма нужда да се изнервяме от упреците на европейските бюрократи.

Призивите на "Мечтата" за частична ревизия, но не и за прекъсване на сътрудничеството със САЩ и ЕС са разбираеми. Грузия няма реалистична алтернатива на прозападния курс: бъдещето на руската икономика е неясно, а териториалните спорове с Москва все още не са решени.

Следователно, интеграцията със Запада остава единствената отправна точка за Тбилиси - както като модел на просперитет, така и като начин за преосмисляне на съветското минало през призмата на "прогресивния национализъм". Просто "ниско висящите плодове" на европейската интеграция - като безвизов режим и помощ за икономически реформи - вече са откъснати и почти няма илюзии за бързо присъединяване към ЕС.

В резултат на това грузинското ръководство често може да си позволи да избере да не се съобразява със стандартите на Брюксел, а да укрепи собствената си власт и да запази политическия контрол. Това се проявява в:

На свой ред Западът не е готов да се откаже напълно от единствения си надежден съюзник в Южен Кавказ - дори ако интересът му към региона е забележимо намалял в сравнение с началото на века. Брюксел и Вашингтон не бързат да предприемат радикални стъпки като спиране на безвизовия режим или въвеждане на секторни санкции. В крайна сметка няма гаранции, че дори такива строги мерки ще доведат до корекция на курса на Грузия или смяна на властта. Грузинската опозиция остава фрагментирана - без ярки лидери и ясна стратегия.

Брюксел в момента не може да предложи на Грузия директен път към членство или осезаеми икономически бонуси; ресурсите му са насочени към нещо друго - подкрепа на Украйна и решаване на вътрешни проблеми. При такива обстоятелства консервативните наклонности на "Грузинската мечта" са удобна причина да не се чудят как да вдъхнат нов живот на европейската интеграция на Грузия, чието отслабване може да се отдаде на авторитарните тенденции на управляващата партия.

Нещо повече, пълен разрив между ЕС и Грузия така или иначе е малко вероятен. Сегашното охлаждане в отношенията им не е изключение, а по-скоро норма за европейската периферия, където първоначалният еврооптимизъм винаги отстъпва място на по-предпазливо и прагматично взаимодействие с течение на времето. Това се случи в Турция, Сърбия и други балкански страни.

Втори порив в отношенията между Грузия и Запада може да се появи или с отслабване на позициите на "Грузинската мечта", или с рязко увеличаване на геополитическото значение на Грузия. Но и двете са малко вероятни засега.