От Достоевски до днес: Защо руснаците не разбират Европа
Силата на разума е в основата на Европа - и именно този разум вбесява руската душа и я прави наш толкова безкомпромисен противник, пише Евгений Дайнов в текст за "Дойче веле", който "Дневник" препубликува.
Гледах интересен спор между истински прозорливи специалисти по Русия - един англичанин и един американец. Опитваха се да разберат, какво имат в момента руснаците в главите си. Английският специалист каза нещо от типа:
- И все пак да не забравяме, че в руската душевност има хуманистично наследство. Да вземем романа на Достоевски "Идиот", например. Главният герой е нещо като будист - обича хората, на мравките път прави
Е да, де - намеси се американецът - затова всички около него му викат, че е идиот.
Какво им е в главите на руснаците
Ако съм прав в отдавнашното си твърдение, че Русия е страна без история - че трупащите се събития не формират постепенно оформяне на национална идентичност, а просто се наслагват едно върху друго в едно безкрайно настояще - то има смисъл да търсим отговор на въпроса "Какво им е в главите на руснаците?", като правим сондажи назад във времето. Каквото видим там - то е същото и днес, в някаква форма. Достоевски е добра отправна точка за подобно упражнение (Гогол е още по-добра, но днес за Достоевски е думата).
Защо Русия няма граници
Реших леко да преформатирам въпроса към "Защо руснаците гледат с такива лоши очи на нас, европейците?". В търсене на отговора препрочетох един пътепис на Достоевски, озаглавен "Зимни записки по летни впечатления". През 1862 г., вече 40-годишен, Достоевски за пръв път излиза "навън" (както и до днес казват руснаците). Прави обиколка на Европа и споделя своите впечатления.
Още на първото си спиране в Германия, в Берлин, Достоевски - този все пак гигантски ум - разкрива типичното за руснаците състояние на приемане-отхвърляне на Европа. Констатира, че Берлин е точно като Петербург: "и за какъв дявол се друсах два дни във вагона, за да видя същото, от което си тръгнах?". Хем е същото, хем обаче е чуждо и гнусно. За часове авторът стига до извода, че "с немеца трябва дълго да се свиква, но поради липсата на подготовка той е трудно поносим в големи количества". Дни по-късно, вече в Дрезден, Достоевски заключава, че "няма нищо по-противно от типа на дрезденските жени".
Огромно чувство за непълноценност
Попадайки в Кьолн, писателят гледа новия мост - гордостта на града. И му се обижда: "Мостът, разбира се, е превъзходен, но градът прекалено се гордее с него. Разбира се, аз веднага му се разсърдих". Още повече се сърди, когато "немец" му взема такса, за да мине по него. Веднага стига до следното прозрение: "Май тоя се усети, че съм чужденец и именно - руснак. Очите му почти проговориха: 'Гледай нашия мост, ти жалък руснак - виж, какъв си червей пред нашия мост и пред всеки немски човек' Това е, съгласете се, обидно. Немецът, разбира се, едва ли това ми е съобщавал, но все едно".
Ако не искаме варварство, трябва да пречупим Путин
Влизайки в мисловен разговор с него, Достоевски му съобщава: "Дявол да го вземе, та ние изобретихме самовара, имаме списания". Опитът за самоирония е очевиден, но не скрива онова огромно чувство на непълноценност, което руснаците изпитват и до ден-днешен в Европа. Все очакват, че всички тайничко им се подиграват за това, че са руснаци. И, разбира се, им се обиждат, дори и никой да не ги сочи с пръст.
Даже когато не подозират европейците в подигравка, руснаците пак се бунтуват против европейските нрави. Достоевски не е изключение. На път за Париж, отново в железопътен вагон, обгрижван, както у дома никога не е бил, Достоевски отново е обиден: "Добре, де, возят, те, грижат се за теб, какво повече ти трябва - и все пак те наляга тъга, че прекалено се грижат за теб, докато ти си седиш и нищо не правиш. Наистина, на човек му иде да изскочи от вагона и да хукне да бяга до него на собствените си крака. Нека стане по-лошо, нека се спъна, ама ако стане катастрофа и вагоните се обърнат, аз няма да съм заключен вътре".
Убеждението, че Европа ще я споходи катастрофа
"Не ви ги ща тия удобства И освен това, както си седите удобно и ви глезят, рано или късно ще ви споходи катастрофа". Темата за скорошния, вече видим крах на Европа е постоянна тема в руската култура и Достоевски от 1862 г. не е изключение. В Париж той стига до извода, че парижани са убедени, че са постигнали най-идеалното възможно състояние и оттук нататък няма нищо са постигане. Но - предупреждава авторът - те са платили цена: станали са в такава степен индивидуалисти, че скоро няма да могат да живеят заедно. И тъй като са обърнали гръб на вярата в името на прогреса, рано или късно ще прокълнат това свое състояние и ще го унищожат, за да се самоубият.
Защо много хора днес потъват в омраза
И Лондон, според Достоевски, ще се саморазруши, но по други причини: прекалено е голям, индустриален и агресивен. "Това е денем и нощем," пише той, "суетящ се и необятен като морето град, с писъка и воя на машини, тези тротоари, тази предприемчивост, този видим хаос, който всъщност е буржоазният порядък, тази отровена Темза, този въздух, отровен от въглищата, дивото и полуголото население на квартал Вайтчапъл, това Сити с неговите милиони, Кристалният дворец."
"Това не е ли", задава главния въпрос руският посетител, "най-сетне постигнатият идеал? Не е ли това краят? Не следва ли да приемем това за пълната истина и да онемеем окончателно?". Не, разбира се, защото всичко това е обречено да рухне: "Това е библейска картина, има нещо от Вавилон, това е пророчество от Апокалипсиса, което се случва пред очите ни".
Като признаци за неминуемия крах Достоевски изброява: павираните тротоари и улици; прекалено яркото нощно осветление, осигурявано от газови лампи; кръчмите, "оборудвани като дворци"; тълпите лондончани, бродещи и нощем по осветените улици, за да стигнат до тези кръчми. За Достоевски, всичко това е страшно - признак за идващия ужасен край за тези грешници, обърнали гръб на "палмовите клонки и на белите одежди".
Темата за просветения индивид и неговото саморазвитие
Достоевски развива и друга типично руска тема - за това, че Европа (докато още не е рухнала) е двуличница, изоставила онова, в което декларира, че вярва. Ужасно го ядосва лозунгът на Френската революция "Свобода, равенство, братство". Каква е тази свобода, пита той, която е "свободата да правиш, каквото искаш - но в пределите на закона"? Какво е това, продължава, равенство, което е всъщност само равенство пред закона?
В разговора за раздела "братство" най-накрая лъсва онова, което прави Европа ужасяваща в очите на руснаците: темата за автономния индивид, роден през Просвещението и станал основата на западната цивилизация. Откъде, пита Достоевски, "западният човек" да вземе това братство, след като всичко е подчинено на личното начало, на самоопределението, на саморазвитието?
Руската логика: "Колко ще умрат? Все тая. Имаме още"
"От такова саморазвитие не може да произлезе братство", отсича авторът. Пита се - защо? Защото западният човек не живее по "всеобщ", колективен начин - защото западната личност не е без остатък разтворена в колектива.
За Достоевски братство може да има само там, където "всяка отделна личност сама, без всякаква принуда, без всякаква полза за себе си казва на обществото: 'Силни сме само заедно, вземете ме целия, не мислете за мен, докато правите законите, не се грижете - давам ви всичките си права, моля, разполагайте с мен. Ще се самоунищожа, ще престана да съществувам, стига братството да процъфтява'".
Щом е основано на разума, не е истинско?
Има, разбира се, исторически ситуации, в които трябва да можеш да жертваш себе си за общото благо. Това е днес положението на украинците, отбраняващи страната си от агресията на наследниците на Достоевски. Но въвеждането на извънредността като всекидневие, смесването на моментната героическа саможертва с всекидневното мирно развитие - това е чиста проба руски нихилизъм и, да си признаем, мързел. Както пише самият Достоевски за руснаците: "Всекидневната работа ние не я обичаме, нямаме навика да ходим крачка по крачка, а искаме с един скок да прелетим до целта - или да попаднем в Геената".
Щом не е героическо - не е истинско. Щом не е колективно - не е братство. Прекаленото осветление на нощните улици отвръща хората от "белите одежди" на Христос.
| И - накрая - щом е основано на разума, не е истинско; всичко истинско е "основано на чувството, на натурата, а не на разума". Именно затова е отричането на индустрията, прогреса, закона, индивида: тези неща в природата ги няма. Те са изкуствени неща, изобретени от хората на основата на разума. |
Силата на разума е в основата на Европа - и именно този разум вбесява руската душа и я прави наш толкова безкомпромисен противник.
