В първата част на този анализ разгледахме подробно най-често срещаните неравноправни клаузи (без претенция за изчерпателност) в договорите за бързи кредити - от фиктивни такси и неустойки, през обезпечителни схеми и запис на заповед, до предсрочна изискуемост и подвеждаща преддоговорна информация. Всеки от тези механизми накърнява правата на потребителя, но в дъното им стои един общ проблем: опитът да се прикрие реалната цена на кредита и заобикаляне на императивните изисквания в закона за максималният ѝ праг.

В тази втора част ще насочим вниманието към принципа, който трябва да защитава интереса на потребителя още при подписване на договора - годишният процент на разходите (ГПР). Ще обясним какво представлява ГПР, защо е толкова важен и как масово се заобикаля чрез формално "легални" такси, водещи до реално оскъпяване на кредита. Ще разгледаме и конкретни примери, в които тези разходи са прикрити като "допълнителни услуги", макар по същество да са част от разходите по кредита и да не предоставят никакви реални услуги. Ще минем и през някой от най- често срещните недобросъвестни търговски практики, които се използват от фирмите за бързи кредити и от колекторите при вече отпуснат кредит.

След това ще преминем към практическите инструменти за защита на потребителите: кога една клауза е нищожна, как може да се атакува в съда, каква е ролята на Комисията за защита на потребителите, какво казва европейската съдебна практика и как да се възползваме от вече водени колективни искове. Завършваме с конкретни съвети към потребителите - какво да проверят, преди да подпишат договор, и как да реагират, ако вече са попаднали в дългова спирала.

Защото най-голямата защита е знанието. А знанието започва с въпроса: колко реално ще ми струва този кредит?

По закон, едно от най-важните понятия в потребителското кредитиране е годишния процент на разходите /ГПР/, като нищожността на голяма част от клаузите е свързана и със заобикалянето на това понятие. ГПР трябва да показва пълната цена на кредита - не само лихвите, а и таксите, комисионните, задължителните "услуги" и всичко останало, което реално оскъпява заема. Така потребителят може да сравни различни оферти и да направи информиран избор. Но когато чета договори за бързи кредити, виждам друго: ГПР, който не включва почти нищо и множество допълнителни разходи, които са прикрити под всякакви други имена.

От опит знам: когато човек подписва договор за заем, не го интересува ГПР - интересува го колко ще получи и колко ще върне. А това е грешка, защото точно в годишния процент на разходите (ГПР) е скрита истината за цената на кредита. Или по-скоро би трябвало да бъде.

Нека го кажем директно: почти всички неравноправни клаузи, описани в първата част от този анализ, имат и една допълнителна функция - да прикрият реалната цена на кредита, като не се включват в ГПР. Ето как:

Според Законa за потребителския кредит, чл. 19, ал. 4, ГПР не може да надвишава пет пъти законната лихва за забава. През 2025 г. това означава около 60% годишно. Затова много фирми слагат формално лихва от 45%, а останалото преместват в "такси", "застраховки" и "услуги". Те твърдят: "това не е лихва, това е друго" - но законът казва ясно, че всичко, което потребителят е длъжен да плати, за да ползва кредита, влиза в ГПР.

Неравноправните клаузи не се изчерпват само с финансовите условия - някои касаят и поведението на фирмите при просрочие, като им дават необичайни права, които накърняват личната сфера и достойнството на длъжника. В договорите на отделни кредитори са открити скандални текстове, които позволяват на кредитора да упражнява натиск и тормоз над клиента при неизпълнение. Част от тях са:

Българските съдилища и КЗП третират описаните действия като нелоялни търговски практики и неравноправни условия. КЗП вече е наложила множество забрани за агресивни практики (например заплахи от типа "Ще те намерим, където и да си" или "ще уведомим всички за дълга ти"), засечени при проверки. Законът предвижда глоби за подобни действия (от 2 000 до 50 000 лв.), но репутационният ефект от съдебно решение срещу фирмата е още по-съществен. Затова ако потребителите са станали жертва на подобно поведение, то следва те да се обърнат към Комисията, която може да наложи подобна санкция.

По българското законодателство всяка неравноправна клауза в потребителски договор е нищожна, т.е. не поражда действие спрямо потребителя, освен ако не е уговорена индивидуално, което изключение за практиката е незначително. Това означава, че дори без съдебно решение, потребителят не е длъжен да изпълнява такова условие. Разбира се, на практика кредиторите няма доброволно да се откажат от вземанията си по тези клаузи- затова е нужно съдът да ги прогласи за нищожни, за да стане спорът ясен.

Когато съдът установи, че дадена клауза е нищожна, договорът продължава да действа без нея, освен ако това е невъзможно. В контекста на кредита това обикновено значи: договорът за заем е валиден, но условието за такса/неустойка/гаранция отпада. Потребителят остава длъжен да върне главницата и договорната лихва (ако тя сама по себе си не е прекомерна), но не дължи спорните суми.

Ако си взел кредит, в който е посочено като ГПР 45%, но с още 500 лв. "такси" - това не е честна сделка. И най-важното: дори да си го подписал, може да се окаже, че голяма част от това не се дължи. Защото зад всяка от тези уж "дребни" такси стои скрито заобикаляне на закона, което като краен резултат заблуждава потребителя и не му позволява да вземе обосновано решение решение за разходите по неговия кредит.

Това е причината неравноправните клаузи да не са просто юридически дефект - те са основният механизъм, чрез който се прикрива истинската цена на кредита. А това вече е не само неетично, а и незаконно.

Комисията за защита на потребителите (КЗП) е основният държавен орган, натоварен да следи за неравноправни клаузи и недобросъвестни практики. Но преди всичко - потребителите трябва да знаят, че те самите са първата линия на защита. Колкото по-информирани и активни сме, толкова по-трудно ще бъде на недобросъвестните кредитори да злоупотребяват с правата ни. Не е нужно да си юрист, за да зададеш въпроси, да откажеш подпис под неясен договор или да сигнализираш, когато си бил измамен. Примирението само насърчава нарушителите. Ето защо всеки сигнал до институциите, всяка жалба и всяко съдебно дело има значение - не само за конкретния човек, но и за цялата потребителска среда.

От края на 2019 г. българският Граждански процесуален кодекс е изменен така, че съдилищата са длъжни служебно (по собствена инициатива) да следят за неравноправни клаузи в потребителските договори - включително при издаване на заповед за изпълнение, при дела по записи на заповед и др. Това означава, че дори потребителят да не знае правата си, съдията сам следи кредиторът да не се ползва от нищожна уговорка. В синхрон с практиката на Съда на ЕС, националният съд трябва сам да прогласи нищожността на всяка неравноправна клауза и да я елиминира, запазвайки договора без нея, ако това е възможно. Но ако премахването на една клауза би променило из основи договора в ущърб на потребителя, тогава съдът може да обяви целия договор за нищожен, за да го защити по-добре.

В сферата на бързите кредити често се стига именно до такъв извод - че договорът е пронизан от толкова пороци, че е недействителен изцяло. Например, ако кредиторът е скрил реалния ГПР или е натрупал множество забранени клаузи, съдът може да реши, че най-добрата защита за потребителя е договорът да няма действие изобщо. В тези случаи заемателят трябва да върне само получената главница, без лихви, такси и неустойки. Много хора вече са се възползвали от тази възможност - има съдебни решения, с които потребители са освободени от хиляди левове начислени лихви и такси, а дори им се възстановяват надплатени суми.

Макар фокусът да е българският пазар, накратко ще споменем и някои европейски практики, тъй като те задават рамката, в която България също оперира.

Както стана дума, Съдът на Европейския съюз (СЕС) има богата практика по Директива 93/13/ЕИО за неравноправните клаузи. От значение за бързите кредити са решения, които подчертават задължението на националния съд служебно да следи за неравноправни условия и заблуждаващи практики и да защитава потребителя, който често е по-слабата страна и не осъзнава правата си. В случаи като Banco Primus (C-421/14) и др., СЕС казва, че съдията трябва да действа ex officio (служебно) срещу неравноправни клаузи, дори длъжникът да не я е оспорил, именно за да гарантира ефективна защита, произтичаща от Директивата.

Специално по въпроса с платените поръчители, много релевантно е решението от март 2025 г. по дело C-337/23. Там се разглежда български случай: жена сключила кредит през 2019 г., не осигурила поръчители за 3 дни и била натоварена с "такса поръчителство", платена на свързана фирма (типичната схема).

Съдът на ЕС постанови, че: 1) клаузата за задължително поръчителство, избранo от кредитора, подлежи на контрол за неравноправност и не може да се счита за основен предмет на договора извън обхвата на Директивата; 2) разходите за това поръчителство трябва да се включат в ГПР, а при липса на посочване на пълния ГПР, националният закон трябва да предвиди санкция (в българския закон има такава - ако ГПР не е указан, кредитът може да се счита безлихвен или с намалена лихва); 3) ако поръчителството е погасено (например кредиторът е използвал гаранцията да се плати дълга), поръчителят не може въпреки това да претендира от длъжника сумите, ако гаранционната схема е била неясна или неравноправна. Това решение съществено подпомага българските съдилища - дава им зелена светлина да санкционират точно тези хитрини с гаранти.

От гледна точка на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), случаите с бързи кредити са по-рядко пряко обсъждани, защото ЕСПЧ се занимава основно с държавни нарушения. Но тук държавата има отговорността да осигури ефективни средства за защита срещу неправомерни посегателства върху имуществото и правата на хората. Чл.1 от Протокол № 1 (защита на собствеността) и чл.6 (право на съд) се явяват като рамка. Ако правната система не пази гражданите от прекомерни дългове, произтичащи от нелегитимни клаузи, би могло да се твърди, че държавата не изпълнява позитивните си задължения. Например, ако един човек изгуби цялата си собственост заради един дребен кредит, набъбнал с неустойки 10-кратно, и няма механизъм да се спре това, би могъл да се постави въпрос за нарушение на правото на собственост (намесата трябва да е законна и пропорционална).

В крайна сметка, защитата на правата на човека в контекста на бързите кредити се изразява в това държавата да осигури справедлив баланс - да даде достъп до кредит, но и да предпази уязвимите потребители от експлоатация.

Пазарът на бързи кредити е своеобразен лакмус за нивото на потребителска защита в една държава. В България той дълго време бе "Див Запад", където договорите се пишеха едностранно в полза на кредиторите, а хората често подписваха, без да четат- доверявайки се на гръмки реклами за лесни пари (което отваря и темата за финансовата култура на потребителите). Резултатът - множество семейства попаднаха в капана на неравноправните клаузи: плащаха двойно и тройно над полученото, губеха жилища и имущество заради едни дребни заеми, трупаха им се разноски и дела.

Неравноправните клаузи в договорите за бързи кредити обхващат широк спектър от нелоялни условия - от скрити такси, през драстични неустойки, до хитро скалъпени схеми с поръчители. Всички те имат един общ резултат: поставят потребителя в неравноправно положение, размивайки реалните му задължения. Българското право, хармонизирано с европейското, предоставя достатъчно инструменти за противодействие. Ключът е те да се прилагат на практика - което вече се случва все по-често.