Не са изминали и две години от поредното прекрояване на антикорупционното законодателство и ето, че в действащото Народно събрание се чуват гласове за закриване на поредната антикорупционна комисия. Комисията хубаво ще я закрием, но какво ще правим с правомощията ѝ? Да припомним накратко на уморения от съдебни реформи и антикорупционни хубавини читател все пак какви са те:

Комисията за противодействие на корупцията /КПК/:

Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество:

От предприсъединителните за членство в ЕС години темата за борбата с корупцията е съпътстваща всяка власт, нещо като задължителен елемент от конспекта за управление. И естествено, това налага ответни действия, най-често изразяващи се в законотворчество.

Винаги медийно апетитна е била темата кой ще избира ръководното тяло на всички тези учреждения, макар че далеч по-важни са били правомощията, гаранциите за независимост на оперативните служители и гаранциите за защита на проверяваните лица. Накратко - у нас тези гаранции не сработват, а

в ръцете на политическото статукво и веднага мутират до много скъпи институционални помияри (вижте коментар на Антикорупционния фонд тук ).

Ако търсим историческа и правна изрядност на станалото (и вече забравено) през последните две години - новото в правомощията на КПК бе да прави това, което МВР и прокуратурата (въоръжена и със следствие) отдавна не правят - да разследва и събира доказателства срещу лица от висшите етажи на властта. А след като от събраното от КПК е ясно, че иде реч за престъпление и прокуратурата замотае обвинението или направо откаже да преследва някого, КПК да атакува отказа пред съда, така да стане ясно колко изпразнена от съдържание е българската прокуратура, и оттам да се търси някаква отговорност от ръководството ѝ.

Така именно се появи и механизмът за разследване на главния прокурор. Към него през 2022 г. вървеше и идея за прекрояване на квотите в съдийската и прокурорската колегия на съдебния съвет. Това беше идеята, политиката после разори идеята, а политиците на статуквото подмениха цялостно и приложението на закона, пълнейки КПК с послушни и добре възнаградени ченгета, закоравели в замитането на каквото е нужно. Ала рядко историческата точност и памет са водили до историческа справедливост.

У нас може би е дошъл моментът правото да произтича от собствения ни политически и исторически опит. И тогава можем да приемем, че е дошъл краят на квазиправните антикорупционни инструменти докато нямаме институционално и политическо съзряване (поне на конфискационните такива, нестъпващи на влязла в сила осъдителна присъда).

В противен случай просто ще плащаме на някой да разсипва всеки инакомислещ, житейски и икономически. Но да не се радват онези, които са за утвърждаването на "българските правни традиции". Времето на привнесеното отвън право като да е отминало, но според мен е дошло времето на тоталното изоставяне на българските правни традиции и на цялостен внос на правни модели без нулева адаптация от гения на българската правна мисъл особено в публичното право, по-широко погледнато, от което е и наказателното.

Нека си припомним само, че и Великата харта на свободите (1215 г.) и Декларацията за независимост на САЩ (1776 г.) са отговор на насилственото налагане на посегателство върху собствеността. Във втория случай Британската империя трябва да финансира загубите от Седемгодишната война и разхищенията от лошото управление както на Острова, така и в колониите. В България държавният дълг расте, а това значи, че любовта към ниските данъци ще намалява. Като добавим към тях и произволната репресия се очертават интересни времена.

Нека си припомним и друг исторически факт - в Декларацията за правата на щата Мериленд (1776 г.) е записано, че доктрината за неоказване на съпротива на насилствената власт е губителна. Това като че ли осъзнава капиталът у нас, по болезнен начин.

Пет от шест опита са частично неуспешни, при това за 22 години. Всичко е поправимо, стига да е осъзнато. Дори най-старата демокрация, в модерния смисъл на думата, поправя своите Статии на Конфедерацията в последвалата Конституция на САЩ. При това са им били необходими 10 години в онези времена. А после следват и множество поправки на самата им Конституция. В Европа Австрия е шампионът по конституционни промени. У нас по-важни са правните традиции, водещи до обществена безпомощност. И нацията да погине -Конституцията ще остане. С нея и непоправимата политическа прослойка.

Наесен всичко ще се открива и закрива, за да се замотава добре известното. Дотогава можем да си припомняме нещо на Т. Джеферсън от неговите бележките за щата Вирджиния: