Основна характеристика на демократичната власт е, че е ограничена. Чрез разделяне, от закона и по време. В България, както по света, всяка власт, съзнателно или не, се бори да преодолее ограниченията, които демократичните принципи ѝ налагат. Устойчивата демократична политическа система е тази, която се възстановява бързо след моментен пробив. А жизнено гражданско общество е това, което реагира своевременно.

Често в последните години принципът на разделение на властите е изглеждал фиктивен в България. Случвало се е всичко да се съсредоточи в ръцете на министър-председателя за сметка на Народното събрание, както и парламентът да гласува решения от компетентността на изпълнителната власт. Имаше "Ти си го избра" за главния прокурор и сериозни основания да се смята, че той (главният прокурор) оказва влияние върху сформирането или не на дадено правителство. Но имаше също така и реакция на тези случаи - поне под формата на скандал, който от своя страна нерядко водеше до институционално действие - било на опозиция, било на президент, било на някой друг.

От 2013 г. насам, след избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, делението между легитимните конституционни власти с техните междуособици трайно беше заменено от друго - между формалната и неформалната власт. То е валидно до днес. Формалната власт се представлява от институциите, а неформалната - от тези, които ги командват, без да имат право на това.

Та през 2013 граждани успешно въстанаха срещу сливането на формалната и реалната власт в полза на втората. Но това беше победа в битка, а не във война. Затова се оказа частична и кратковременна. В последвалите години границите между тези, които всъщност властват, и онези, които носят регалиите на властта по телевизионните екрани, постепенно изтъняваха, за да стигнат до почти несъществуващ слой, който ги разделя в момента. Това не стана без отпор - граждански протести, институционални и опозиционни реакции или международни санкции. Но все пак се случи - чрез основни политически партии, множество медии, прокуратура, правителства и не на последно място сериозни изкривявания на изборния процес.

Завесата, разделяща формална и реална власт, бе вдигната, така че на сцената всеки може - стига да иска - да види съсредоточаването на властта на едно място.

Да разгледаме и другите ограничения - времето и законът.

През призмата на първото можем да оценим безпрецедентната ситуация с куп изтекли мандати на отговорни държавни позиции. Тя е резултат от политическа криза, която пък бе предизвикана от временното разклащане на позициите на реалната власт в рамките на официалната - а то бе следствие на нов мощен порив на гражданска енергия през 2020 г. Нахлуването на прокуратурата в президентството изглежда като брутален, практически въоръжен абордаж на неформалната власт срещу представителната. Гражданският бунт бе неочакван за властелините, уплаши ги за момент, но не можа да ги пребори. Получи се неочаквана пауза в синхронизирания марш на "стабилността" - време, през което за реалната власт всяка промяна означаваше символна загуба.

Затова нищо не биваше да се променя. В мандат, извън мандат - всеки остана на позиция до "по-добри" времена. За някои тия времена вече дойдоха и ето - кадруването тръгна. За други обаче, особено за ключовите позиции в съдебната власт, още не са. Или не съвсем.

В прокурорската власт, т.е. в онази част от съдебната система, която най-пряко вълнува реалните управляващи, нещата като цяло се случват по тази схема, само че по-драматично. Защо?

Освен това само преди две години се случи немислимото: действащ главен прокурор бе преждевременно сменен. При това по начин, който показа пределно ясно театралния характер на всякакви процедури, предполагащи независимост, почтеност, интегритет и прочие. Видя се като през рентген истинската същност на Висшия съдебен съвет, който бранеше Иван Гешев със зъби и нокти, докато не му казаха да го остракира. И се чу как тече "прегрупиране" - в подслушан (неопроверган) телефонен разговор между отиващия си главен прокурор и посочения негов наследник.

Но има и юридическа причина. Тълкувателно решение на Конституционния съд от 2022 г., според което принципът на непрекъсваемост на държавната власт е приоритетен спрямо този на мандатността. Така изборът, провеждан от парламента, е сведен от конституционно задължение до решение по целесъобразност, защото "ще изберат, когато могат" е на практика равнозначно на "ще изберат, когато искат". Съдът на Европейския съюз мисли друго, но нейсе.

Все пак за да имат значение решенията на който и да е съд, в България властта следва да е ограничена поне от принципа на върховенството на правото. Но и това не изглежда да е така. Ето например на 21 юли тази година изтече законово установеният шестмесечен срок, отвъд който един човек не може да изпълнява функциите на главен прокурор, без да е редовно назначен за това. Въпреки това сред всеобщ непукизъм Борислав Сарафов продължава да се държи като такъв. Надали допуска грешката формално да действа самоволно, но публично демонстрира статут на главен прокурор.

Е, и? Любопитна би била реакцията на другите власти, стига да имаше такава. Но няма. А и почти никой не я търси. Всички изглежда, че чакат. Какво?

Преди време с любезното съдействие на Върховния административен съд самият Борислав Сарафов отнесе до Конституционния съд въпроса за спиране на процедурата на неговия избор, както и за правото на Висш съдебен съвет, чиито членове са с изтекъл мандат, въобще да извърши такъв. Мълвата носи, че решението на съда ще бъде постановено в края на септември. Очевидно е какви са очакванията сред заинтересованите, щом като са преценили, че ако се скатаят дотогава, един-два месеца незаконно изпълнение на правомощия няма да се проблем, щом са деяние на този, осигурил си да ги изпълнява в следващите седем години.

Развръзката ще е поетапна, свързана с решението на Конституционния съд и - ако то позволява - избора на ВСС. След това на ход ще е президентът Румен Радев, който има право веднъж да върне отправеното му предложение, а ако то бъде потвърдено, е длъжен да подпише указ за назначение. Не е обвързан със срок, в който да го направи, но всяко забавяне несъмнено ще му коства обвинения в нарушаване на Конституцията.

Сигурно е и друго. Настояващите за Сарафов ще следят не само процедурата и президента, но и - а може би най-вече - обществените реакции на всеки етап. Ще бъде ли повдигнат от медиите и опозиционните парламентарни сили въпросът с узурпирането на поста на главния прокурор още в началото на новата парламентарна сесия? Ще се възобновят ли протестите и ако да - какъв ще е техният мащаб? Или слабият интерес, който ситуацията предизвиква досега, ще продължи, улеснявайки нова дискредитация на прокурорската институция и българската Конституция?

Отговорите на тези въпроси ще предопределят развитието около поредния сблъсък на идеята за демократична власт, закрепена в Основния закон, и фактическата реализация на управлението на България.