За английската кралица Виктория княз Александър І е един от най-смелите и най-мъдри владетели. За руския император Александър ІІІ братовчед му Александър І е "глупак", "жалък лъжльо", "скоть" (животно), "двуличник", "твърде коварна и подла личност". Безспорно е, че Русия, в лицето на император Александър ІІ, е тази, която слага младия немски принц на българския престол; и отново Русия, но в лицето на император Александър ІІІ, е тази, която го принуждава да го напусне. Що се отнася до причините за скоропостижния разрив, версиите са различни.

Десетилетия се твърдеше, че вината за случилото се е на Александър І, който е млад, неопитен, непритежаващ интелектуални и политически качества да се справи с тежката си роля, че "е враг на Русия" и заслужено е отстранен от българския престол като "необходимо условие за подобряване на руско-българските отношения". Абдикацията била извършена по волята на руския цар, който не можел да се съгласи освободената с руска кръв страна да се превърне в противоруско оръдие на западните капиталистически държави, и показала политическата мощ на Русия, независимо че българско-руските отношения са прекъснати за десетилетие.

С годините една част от тези твърдения са ревизирани, като се приема, че първият български владетел не е принципен русофоб, а принудително еволюирал до дълбоки антируски убеждения. Това се е случило постепенно, със засилването на руския натиск върху България след възцаряването на Александър ІІІ, който все по-често се посочва като отговорен за настъпилия разрив.

Той не се дължи само на лични симпатии или антипатии, а преди всичко на стратегическите виждания на северната империя по отношение на българската държава и армия на Балканите и в Европа. Резултат е от разминаванията и противоречията между конституционните и фактически права на българския княз като държавен глава и върховен главнокомандващ, от неговия стремеж да служи на българската кауза за национално обединение, модернизация и просперитет, от отказа му да се примири с определената му от Русия роля.

Именно тези проблеми ескалират с обявяването на Съединението и стават причина за радикалните руски действия срещу българския княз, но и срещу България.

Поради ролята, която Русия изиграва за освобождението на България, появата на българска армия, концепцията за нейната същност и предназначение е дело на руските политически и военни управляващи фактори. Те предвиждат и създават армия, "която би била достатъчна за запазването на реда, безопасността и мира в страната", тъй като не се очаква тя да решава някакви самостоятелни задачи, свързани с национални цели. За Русия е извънредно изгодно да има "вече готов авангард от другата страна на Дунава", който не трябва да представлява нищо друго "освен руски корпус, сформиран от българи". Във военностратегическо отношение на българската войска е отредена помощна роля. В случай на война с Турция тя трябва да заеме старопланинските проходи и да ги отбранява до идването на руски войски. В случай на конфликт с Австро-Унгария българите ще бъдат краен ляв фланг на руските части, които ще преградят пътя на дунавската монархия за настъпление към Солун.

В практическо отношение тези цели се постигат чрез руските офицери, поели обучението, възпитанието и командването на българската войска, и чрез военния министър - руски генерал, назначаван от императора, с практически неограничена власт върху армията. Ключова роля има и руският дипломатически представител в София. В средата на 1879 г. руските офицери в армията на Княжеството са 156 и заемат висшите административни и командни длъжности. На българското Княжество е оставено правото да издържа армия в размер и структура, която Русия счита за необходима, и то на доста висока цена. За период 1879 - 1885 г. от 225 097 000 лв. общи разходи на Княжеството военните са 81 600 000, или 36.2%.

При изработването на Органическия устав, който се превръща и в основен закон на Княжеството, Русия по неизбежност е длъжна да се съобрази с официалния му статут и с останалите велики сили. Ето защо там са фиксирани различни параметри за армията като чисто българска институция, за нейното управление и контрол. В тях е възприет модерният конституционен принцип за пълното подчиняване на армията на върховните държавни интереси чрез налагане на тройна зависимост от държавния глава, от законодателната и от изпълнителната власт. В Търновската конституция е записано: "Князът е върховен началник на всички военни сили в Княжеството както в мирно, така и във военно време." Той назначава и уволнява министрите, включително и военния, които носят както политическа, така и съдебна отговорност. И след приемането на Конституцията правата и задълженията на руските офицери и на военния министър - руснак, спрямо българската държава и държавен глава остават извън каквато и да е регламентация.

Първият български княз питае искрена признателност и привързаност към император Александър ІІ и към Русия, наясно е, че следва да се съобразява и да изпълнява руските виждания и искания и да приеме неизбежността на руското военно присъствие в България. Но като държавен глава той не може да се откаже от правото си да има решаващата дума както по отношение на българската вътрешна и външна политика, така и по отношение на армията. Офицер по образование и призвание, Александър І особено болезнено приема отредената му формална роля, невъзможността да бъде "върховен началник" на въоръжените сили в мирно и военно време, да определя тяхната организация, състав, въоръжение, да назначава и уволнява военния министър (пък дори и руснак и в съгласие с руския император), пряко да назначава, уволнява, повишава в чин и да наказва офицерите в българската войска. Освен това той е наясно, че без контрола върху армията не може да укрепи позициите си в страната, да промени Конституцията, която смята за "абсурдно либерална", и да пристъпи към решаване на националния въпрос - все цели, с които пристига в България.

Що се отнася до националния въпрос - още преди да пристигне в България, при представянето си във Виена, той заявява, че не може да се ангажира с опазването на изкуственото разделение на Източна Румелия и България, което ще занимава българския народ и в даден момент ще отприщи националните страсти, ще предизвика движение със силата на лавина, която ще помете всекиго - княз, министър, Берлински договор, "с една дума, всичко, което е застанало на пътя му". Изказването е от 1879 г., не от 1885 г., когато лавината тръгва.

Пренебрежителното, наставническо и високомерно отношение на руските представители в София и бруталната им намеса и контрол върху армията и политическия живот предизвикват първите им сблъсъци с княз Александър. Неговата първоначална реакция е търсене на подкрепа на най-високо равнище в Петербург и настояване да му се делегират права върху армията, като само изпълнителната власт е на военния министър - руснак. Това означава князът да се превърне в посредник между императора и военния министър и да се договарят правила за статута на руските офицери в България, които да преминат от подчинение на императора в подчинение на княза. Тези искания руската страна ще определи като "детински", "неуместни", дори "неприлични". Тя обаче не се поколебава да отзове свои самозабравили се представители, като първия военен министър Пьотър Паренсов и дипломатическия си представител Михаил Хитрово.

Едва през юни 1882 г. Александър ІІІ ще издаде заповед, с която забранява на руските дипломатически представители да се месят във военните дела и частично регламентира статута на руските офицери. Заповедта не засяга положението на военния министър, който запазва командните си функции и оттам контрола върху офицерството и армията. Факт, който е отчетен от княз Александър І и неговите усилия ще се насочат в посока на ограничаване на правомощията на военния министър - руснак, като князът сам поеме действителното командване на армията.

Още в началото на 1880 г. депутатите от Областното събрание на Източна Румелия преценяват, че обстоятелствата налагат незабавното съединение на двете български области. На 14 април българският княз се среща с румелийските пратеници, пред които разкрива, че неговата върховна цел е реализирането на Санстефанския договор и на първо място - постигане на съединение между Северна и Южна България. То трябва да се извърши чрез армията, като великите сили се поставят пред свършен факт, при което те няма да се решат с оръжие да защитят Турция.

Убеден, че Русия, която е начертала санстефанските граници, не може да бъде против един опит за осъществяване на вдъхновения от нея идеал, в края на април с.г. той прави сондаж в Петербург във връзка с евентуално съединение. Изпълняващият длъжността външен министър Николай Гирс обаче го предупреждава да не се предприемат никакви практически действия, защото движението за съединение е прибързано и Русия няма да го подкрепи. Такава е и позицията на Великобритания.

Стремежът към независимост на княза по отношение на армията и управлението на страната още в края на 1881 - началото на 1882 г. събужда сериозно безпокойство сред руските представители в България, които внушават на Петербург, че руското влияние в страната е "пред огромна опасност", защото князът и подкрепящите го консерватори целят да я откъснат от освободителката ѝ и да я обвържат с Австро-Унгария и Германия. Това ще бъде и основното обвинение на двамата руски генерали - Леонид Соболев (министър-председател и вътрешен министър) и Александър Каулбарс (военен министър), поели управлението на Княжеството от юли 1882 до септември 1883 г. Именно те ще блокират плана на българския владетел за налагане на контрол върху армията.

Планът включва съкращаване на военните разходи, голяма част от които отиват за заплатите на висшия офицерски корпус от руснаци, изравняване между руските и нарастващото число български офицери както по отношение на заплащането, така и по отношение на командните функции; преустройство на военното министерство, при което военният министър ще изпълнява административни задачи, главно свързани със съставянето и разпределението на бюджета, а командването на армията ще се възложи на генерал, подчинен единствено на княза, отговарящ за обучението и военната подготовка. В случай на война князът поема командването на армията, командващият генерал става началник-щаб, а министърът на войната остава в София и се занимава с тила.

Тези намерения ще са аргументът, с който Соболев и Каулбарс ще убедят Александър ІІІ, че братовчед му е "враг на Русия", и ще получат от него зелена светлина да се справят с "тази жалка личност". Императорът ще делегира на новия дипломатически представител в София - Александър Йонин, правото да отзове всички руски офицери, което да принуди княза да абдикира.

В разгара на конфликта през 1883 г. консерваторите ще издигнат лозунга "България за българите" и с подкрепата на част от либералите ще възстановят Конституцията, суспендирана преди две години. Това ще даде възможност на княза да отстрани Соболев и Каулбарс от управлението на страната, но ще направи разрива между двамата Александровци необратим.

Турбулентните политически събития в Княжеството отместват фокуса от проблема със съединението, но то продължава да е част от целите на Александър І.

През февруари 1882 г. той препоръчва да се уеднаквят законодателствата на двете български части, за да се проправи пътят за изпълнението на историческата мисия на българския народ. Чрез своя външен министър д-р Георги Вълкович князът предлага на пловдивските политици свой план за съединение, предвиждащ българската войска, мобилизирана за маневри, да пресече границата с Източна Румелия и да прогласи обединението. В края на същата година назначава Петър Берковски за княжески агент в Източна Румелия. С финансови средства, осигурени от софийското правителство, Берковски започва издавеното на вестник с недвусмисленото име "Съединение" с цел пропаганда на идеята за сливане на двете области с помощта на Русия и в името на княза.

С изострянето на българско-руските отношения руската позиция по съединението еволюира в посока на неговото отлагане или осъществяване без княза. Руската дипломация си дава сметка, че докато съединението не е извършено, българите по необходимост ще се съобразяват и ще следват руската политика. От друга страна, още през април-май 1883 г. Гирс счита, че за съединение може да се мисли едва след заставянето на княза да се отрече от престола. Русия залага на убеждаването на българската интелигенция, че княз Александър трябва да бъде отстранен, защото се явява главна пречка за обединението на България с Източна Румелия и докато той властва, идеята за съединение не може да бъде осъществена. С отказа от подкрепа за съединението Русия се стреми да предотврати действие, което би увеличило престижа и властта на българския княз, вече обявен за persona non grata.

Напускането на руските генерали дава възможност на Александър І да предприеме нови стъпки, с които да наложи своя контрол над армията. Князът уведомява руския император за намерението си да назначи за титуляр генерал-майор Иван Лесовой, който да приеме българско гражданство и да се превърне в отговорен по Конституцията военен министър. Отговорът, който получава чрез Йонин, е:

Едната, "чисто военна част", да се ръководи от инспектор или началник-щаб, а втората, "административна част", се поема от военния министър - руски генерал, който се занимава с домакинските проблеми и военния бюджет. Така фактически войската ще премине под непосредственото ръководство на княза и ще бъдат стеснени неограничените правомощия на Русия и руските офицери, както и елиминирани опитите им да използват армията за отстраняването му.

На 19 септември 1883 г. депутатите в Народното събрание застават зад княжеското искане контролът върху армията да премине в български ръце. Решението на парламента е изтълкувано като обявяване на морална война на Русия и император Александър ІІІ ще поиска запазване на статуквото и започване на преговори за положението на военния министър и руските офицери в България. Князът приема искането и уведомява Александър ІІІ, че повече няма да допусне руските титуляри на военното министерство да действат според секретни инструкции и заповеди от Русия, да се поставят над него, да заобикалят заповедите му и открито да му се противопоставят, което деморализира офицерството и войската и ги въвлича в политиката. Като не приема този ненормален дуализъм, князът отхвърля обвиненията, че има намерения да насочи войската против интересите на Русия, приема и в бъдеще постът военен министър да се заема от висш руски офицер, който обаче да бъде контролиран от него и Народното събрание и да не се занимава с политика.

След заплахи, демонстрирана руска безцеремонност и компромиси на 10 ноември 1883 г. влизат в сила

След всички на практика безрезултатни опити за превръщане на армията в национална институция остава възможността скоростно да се издигнат български офицери на командни постове, което би излязло и по-евтино на държавната хазна, и би позволило постепенно да се намали броят на руските офицери до стотина, които са достатъчни за гарантиране на националната сигурност.

В началото на 1884 г. въпросът за съединението отново излиза на дневен ред поради изтичането на мандата на първия генерал-губернатор на Източна Румелия Алеко Богориди. Българският княз официално е предупреден, че руският император не одобрява каквото и да е политическо движение за обединяване на двете български части и настоява да не се ангажира с публичните прояви в подкрепа на съединението.

Гирс е твърдо убеден, че княз Александър І се стреми да разпали съединисткото движение, което е от негова полза, защото при успех "ще го постави начело на царството България", а в случай на несполука би предизвикало размирици и би довело до "възстановяване на неговата диктатура". Така позицията, че съединението е от полза само на княза, е формулирана доста преди самото съединение.

От своя страна княз Александър І дава "честната си дума" да се дистанцира от съединистките прояви, които той внимателно следи. Монархът не крие желанието си някога да види обединени двете страни и е доволен, че националната идея въпреки партийните раздори не е замряла, но си дава сметка, че в настоящия момент съединението не може да се реализира.

В началото на 1885 г. княз Александър има достатъчно доказателства, че Русия и Германия търсят пътища и средства за скорошното му отстраняване от престола. У него трайно се насажда подозрението, че Русия ще използва примамката за прокламиране на съединението, като го представя пред силите като смутител на спокойствието, а пред българите - като единствената причина за отказа за подкрепа на техните национални аспирации.

Другата възможна стъпка за низвержението му би била да се насади заблуждението, че съединението може да се постигне по мирен път чрез подчиняването на двете български части под един и същ върховен губернатор, назначен от Високата порта. Така ще се унищожат и последните прояви на стремежа към самостоятелност на Княжеството, олицетворявани от монарха, и чрез ветото върху въпросния върховен губернатор Русия ще може неограничено да диктува своята воля над българите.

От своя страна Бисмарк продължава да съветва българския княз да следва изцяло руската политика, да се примири с позицията на царски "наследствен наместник" или "наследствен "оберпрезидент". Князът открито му заявява, че е готов да следва Русия в голямата политика, но не на всяка цена и не по всички въпроси, че е готов да изпълнява желанията на императора, ако те му се предават директно, без посредници, и ако се зачитат собствените му "добре обмислени противни доводи". Но той отказва да влезе в отредената му роля "на един псевдорегент", при която други да управляват страната, а отговорността да бъде негова.