Планът за съединение от 1880 г. практически е реализиран пет години по-късно.

В началото на 1885 г. княз Александър І, установил вече връзка с появилите се в Княжеството македонски комитети, убеждава изключително популярния Захарий Стоянов да отиде в Пловдив и да организира и там македонски комитет, с цел пропаганда на общонационалното дело. По това време, с мотива, че ще бъдат по-потребни в източнорумелийската милиция/войска, отколкото в княжеската, той отказва прехвърлянето на майорите Данаил Николаев и Димитър Филов. Комитетът, който от април с.г. вече носи името Български таен централен революционен комитет (БТЦРК), бързо изгражда комитетска мрежа в Източна Румелия, която да осъществи "окончателното освобождение на българский народ чрез революция, морална и с оръжие". Княз Александър І приема неговата програма и натоварва своя частен секретар Александър Головин да поддържа постоянна връзка с пловдивските дейци, както и ангажимента да проучи становището на великите сили.

На 25 юли 1885 г. БТЦРК изработва плана за непосредствената подготовка и провъзгласяване на съединението. То трябва да се осъществи под скиптъра на княз Александър І чрез съвместна акция на народа и източнорумелийската милиция. На 29 август Димитър Ризов и Сава Муткуров запознават княза с плана. Тщеславно Ризов ще твърди, че именно той е убедил княза да прегърне "светото дело", но в случая с по-голяма тежест са твърденията на майор Данаил Николаев. На него Муткуров докладва, че князът не е поел конкретен ангажимент, но издал заповед свиканите на маневри запасни войници да не се разпускат - решително доказателство, че се запазват за евентуалните събития, които има да стават в Източна Румелия.

В тази посока са и направените от него сондажи в Европа. При посещението си в Лондон през юли 1885 г. княз Александър води разговори на най-високо ниво и остава с впечатлението, че Англия няма да се противопостави на съединението, ако то не обслужва интересите на Русия. На връщане е приет от австроунгарския император Франц Йосиф и външния министър Густав Калноки, които го уверяват, че ако може да съедини Румелия без война с Турция, всички ще са съгласни.

На 20 август българският княз се среща с руския външен министър Гирс във Франценсбад и обсъждат как да се намери modus vivendi в българо- руските отношения. Решението, което князът предлага, е да се пристъпи към обединението на Източна Румелия с България и уголеменото Княжество да се управлява от утвърден от Европа губернатор. Гирс определя идеята като "много добра", но се противопоставя на желанието за обединение, тъй като великите сили "в този момент настояват за запазване на status quo ante на Балканите".

Откъде идва твърдението, че Александър І е поел ангажимент да не предприема никакви действия, нарушаващи статуквото на Балканите, заслужава специално проучване. Дори и най-големите противници на княз Александър не могат да отрекат неговото дейно участие в цялостния процес на избистряне на концепцията за съединение през 1885 г., в организацията и подготовката му, но винаги с уговорката, че монархът се е възползвал от общонационалното движение за собствените си конюнктурни и политически цели, че се е хванал за него "като удавник за сламка", за да закрепи и спаси разклатения си престиж и трона си, с други думи - само от корист и себичност. Но се пропуска, че княжеските цели не противоречат, а са в пълен синхрон с общонационалните.

На 9 септември, начело на българските войски пристига в Пловдив, с което се санкционира извършеният акт и фактически поема командването на армиите на север и на юг от Балкана. Обединената българска армия се превръща в гарант за запазване на реда и спокойствието и за защита на съединисткото дело.

За сигурността на страната и за успеха на Съединението организаторите, князът и правителството разчитат и се уповават преди всичко на Русия и на руските офицери в българската армия. Още на 6 септември Александър І изпраща телеграма до император Александър ІІІ, за да го уведоми за извършеното Съединение и го увери, че то е станало без собственото му участие. Като подчертава, че нищо не му оставало, освен да оглави движението, българският владетел моли царя да окаже своето мощно съдействие на българския народ.

Каква е реакцията на Русия? Руският дипломатически представител в София Александър Кояндер веднага предлага Русия да наложи силово спиране на движението за съединение чрез изпращане на войски във Варна, защото в случай на успех, то "окончателно ще погуби нашето положение в България". По настояване на император Александър ІІІ на 9 септември в София пристига телеграма, с която се нарежда на княз Михаил Кантакузин да напусне поста на военен министър, а руските офицери от княжеската армия да не се намесват в румелийските работи.

Малко по-късно се получава заповед те да напуснат страната. Тази стъпка, която демонстрира неангажираността на Русия с акта на Съединението и отказа от неговата защита, не може да бъде разглеждана изолирано и несвързано с препоръчваните и обсъждани до този момент мерки за отстраняване на Александър І. Оттеглянето на руските офицери и обезглавяването на българската войска в момент, когато страната е изправена пред опасността от чужда агресия и на карта са поставени нейното бъдеще и съдбата на Съединението, дава перфектен повод Русия да насочи цялото недоволство на българите срещу собствения им княз. Очакванията са, че ще последва анархия и под напора на собствените му поданици Александър ще бъде принуден да се откаже от престола, което пък ще отвори възможност за руска "спасителна" намеса. Така абдикацията на княза е фактически първото искане на Русия след 6 септември, но без да се дават гаранции, че това е цената за подкрепа и признаване на съединена България.

Веднага князът изпраща нова телеграма до императора, в която посочва, че ако отзоваването на руските офицери е знак на неодобрение, отнасящ се лично до него, то той е готов да пожертва короната за благото на страната и височайшето покровителство на съединените две Българии.

След изтъкването, че Съединението е всенародно, а не княжеско дело, готовността да абдикира е вторият аргумент, използван от Александър І пред Русия и останалите велики сили, за да не допуснат те Турция да започне военни действия и да признаят Съединението.

Едва на 12 септември руското външно министерство докладва на императора позиция по отношение на събитията в България.

Императорската позиция е формулирана същия ден в писмо до военния министър ген. Николай Обручев. В него самодържецът заявява: "Аз не одобрявам сегашното движение на българите, те не ни послушаха, действаха тихомълком, за съвети не се обръщаха към нас - нека сега сами да сърбат кашата, която са забъркали. По мое виждане, докато княз Александър се разпорежда със съдбата на българския народ, нашата намеса в работите на българите е напълно невъзможна и безполезна. Заради последното движение, което не одобрявам и за нас е нежелателно в този

момент, да се караме с Турция, а може би и с Европа, би било непростимо и дори престъпно по отношение на Русия". "Достатъчно популярничехме в ущърб на интересите на Русия. Сега славяните трябва да служат на Русия, а не ние на тях".

От императорската тирада за изпълнителите на неговата воля се открояват три "не" - неодобрение, неподкрепа, ненамеса, и едно "да" - на отстраняването на Александър І. Безусловно е и искането славяните/българите да служат на Русия, а не тя на тях. Никакъв намек, че след евентуално сваляне на Александър І, императорът ще преосмисли или промени позицията си, че след като Съединението е извършено, Русия "нямаше да се обяви за връщане назад".

Тъй като нито сред войската, нито сред населението, с изключение на крайните русофили, не проличават настроения, камо ли опити за сваляне на българския владетел, императорът ще предяви исканията си в прав текст.

След като става ясно, че Русия не стои зад Съединението и то е станало без нейно съгласие, Англия решава да се възползва от ситуацията и да нанесе сериозен удар върху руското влияние в България, както и да отклони нейното внимание от Централна Азия. Правителството на лорд Робърт Солзбъри дава инструкции на своя дипломатически представител в Цариград Уилям Уайт да работи за решаване на кризата под формата на лична уния, т.е. княз Александър да бъде назначен за пожизнен главен управител на Източна Румелия и да се противопоставя на всяко предложение за неговото детрониране. Целта е съединена България и нейният княз да се превърнат в "солидна гаранция срещу едно руско господство".

Съвсем логично руският императорски кабинет категорично се противопоставя на идеята за персонална уния. Русия, Австро-Унгария и Германия се обявяват за свикване на посланическа конференция на представителите на великите сили в Цариград, която да поиска княз Александър да изтегли войските си от Източна Румелия и връщане на status quo ante. Император Александър ІІІ дава подробни инструкции за становищата, които руският представител Александър Нелидов трябва да застъпва. От инструкциите проличава, че императорът не очаква да бъде решен проблемът със Съединението, не желае по никакъв начин да съдейства или да помогне на българите в тази посока, а да ги накаже, да ги прекърши и подчини, като изгони княза им и ги заплаши с турска окупация.

На 2 ноември 1885 г. Сърбия обявява и започва война с България, за да откъсне нейни територии. За Русия тази война е изгодна, защото очакваната сръбска победа би означавала сигурен край на пребиваването на Александър І на бългрския престол. Освен това поражението би принудила българите да поискат помощ от Русия и това ще върне както руските офицери в българската армия, така и руското влияние и контрол над страната.

Едва след победата при Сливница на 7 ноември, когато става ясно, че сръбската намеса няма да доведе до свалянето на Александър І, и след молба на крал Милан, Русия, Австро-Унгария и Германия излизат с настояване турската страна да се намеси и спре войната. На отправеното от великия везир искане

След като не постигат целта си, същите три сили, на 12 ноември 1885 г., изпращат нота в Белград и София с настояване за прекратяване на кръвопролитната война, но и за предотвратяване на българско навлизане на сръбска територия. Този път искането е отбито от външния министър Илия Цанов. След като на 15 ноември 1885 г. българските войски превземат Пирот, там пристига австроунгарският дипломатически представител в Белград Рудолф фон Кевенхюлер-Меч, който заплашва княз Александър І, че ако българското настъпление продължи, то ще срещне войските на Австро-Унгария, което би дало повод на Русия да окупира България и това ще му струва престола.

След подписаното примирие, с указ на княза от 23 декември 1885 г. се уеднаквява организацията на българските въоръжени сили, като частите на южнорумелийската милиция се интегрират в тези на Княжеството.

Император Александър III, убеден, както му е внушено, че България е откъсната от Русия против волята на нейното население, че е заробена и копнее за руска помощ, че цялото население, с изключение на тиранина Александър и шепата негови привърженици, е за Русия, Александър ІІІ заявява, че не иска да има никакви по-нататъшни отношения с българския княз, защото е "твърде вреден за руските интереси в България".

С посредничеството на Англия на 20 януари 1886 г. е постигнато и подписано българо-турско споразумение. Според него "Главното управление на Източна Румелия се поверява на българския княз Александра" за срок от пет години, след което може да бъде преназначаван от султана, без намеса на силите. Двете страни се задължават да си оказват взаимна военна помощ, а на Османската империя се отстъпват села в Кърджалийско и в Родопите, които не са били под управлението на Източна Румелия.

С подписването на споразумението Съединението вече е факт и князът ще изтъква едно основно негово предимство: "Съюзът с Турция, колкото и странно да звучи, е етап по пътя на моята политическа цел в живота: обединението на всички български земи под независимия царски скиптър", защото ще запази Македония от домогванията на Сърбия, Гърция и Австро-Унгария до тогава, когато сме достатъчно силни да я превземем."

Самото споразумение подлежи на утвърждаване от великите сили. Като цяло те

се отнасят одобрително, с изключение на Русия. Тя много добре разбира, че ако

споразумението влезе в сила, губи България като свой форпост на Балканите,

ограничава се нейното политическо и военно влияние и присъствие, и в значителна

степен се затваря възможността ѝ за намеса в българските дела, а освен всичко друго -

Александър І остава начело на обединената държава.

Със съдействието на българския външен министър и безотговорното отношение на министър-председателя Петко Каравелов, и след дистанцирането на новото английско правителство от българските дела, в подписания от великите сили на 24 март 1886 г. т.нар. Топханенски акт главното управление на Източна Румелия се поверява на българския княз за срок от 5 години и преназначаване от Високата порта със съгласието на Силите, без да се споменава името на княз Александър.

На 23 юни 1886 г. посланик Нелидов изпраща записка до Петербург, "безусловно" одобрена от руския император като програма за действие спрямо България. Тя предвижда свалянето на Александър І чрез вътрешен преврат и отказ на Русия от подкрепа за създаване на Велика България и на българските стремежи към Македония, която Русия да превърне в разменна монета за засилване на позициите си в Сърбия и Гърция. За свалянето на Александър І от престола и замяната му с угодна марионетка руските управляващи залагат не толкова на политическите сили, не толкова и на армията като цяло, колкото на купени политици и на част от офицерството, убедено, че България няма бъдеще без Русия и мечтаещо постигането на "славянска федерация под формата на обединение на нашите въоръжени сили под общото управление на Великия Цар".