В ситуация на силно изостряне на отношенията между НАТО и Русия след свалените руски дронове над Източна Полша и поредната "жакерия" ("Да блокираме всичко") на 10 септември във Франция този въпрос някак изникна в съзнанието ми. Истината е, че го видях изписан и на една стена в парижко предградие по време на репортаж, в който млади мъже с качулки палеха контейнери за боклук и ги засилваха срещу подразделенията на жандармерията. Картини от преддверието на хаоса.

Колизията е налице, а демократичният хиатус, както писа френският политолог проф. Арно Бенедети, идва по-отдалеч и може би предизвиканите избори през 2024 г. от президента Макрон са една от причините.

Кризата, обземаща все повече Франция, е и европейска криза, тя засяга всяка от страните в обединена Европа, тъй като става дума за най-голямата военна сила на Стария континент и за втората по големина икономика в еврозоната. Макар и засега всичко само да клокочи: "невъзможно управление" срещу "невъзможна революция".

В понеделник, 8 септември, Националното събрание на Франция с мнозинство (364 срещу 194 гласа) изрази недоверието си към министър-председателя Франсоа Байру. Във вторник Байру връчи оставката си на президента Еманюел Макрон и стана ясно, че ще бъде заменен с друг центрист от кабинета - от министъра на отбраната Себастиан Лекорню, 39-годишен, внук на голист от Съпротивата.

Така за пет години Франция смени петима министър-председатели. Последните двама само в рамките на една година, защото Мишел Барние се задържа на поста си едва три месеца през миналата есен, без да може да прокара бюджета на страната. Ето че същата участ сполетя 74-годишния Франсоа Байру, опитен политически лъв, врял и кипял в партийните схватки, който обаче се оказа низвергнат както от французите, така и от парламентарното мнозинство. И се стигна дотам той да иска вот на доверие, за да се види дали ще мине подготвения от неговото правителство проектобюджет на страната.

С какво Байру не угоди на французите? Както казах, той е опитен политик центрист. Правил съм с него интервю навремето, когато беше министър на образованието, и той надълго ми говори за това, че политиката е поле, в което трябва да се пресичат дълг и чест (Байру е гасконец и много тачи примера на своя земляк Анри IV за "помирението между французите"). Автор е и на една от най-добрите биографии на крал Анри IV, но ето че не успя - опитът му за реформи чрез намиране на диалог го вкара във война с всички (дори в центристкия блок на Макрон двайсетина души му гласуваха недоверие и поне още толкова бяха въздържалите се).

Защо стана така? Защото предлагаше промени (това от десетилетия не се прощава във Франция) или защото заяви, че честно ще каже истината за ситуацията в страната?

Парадоксалното е, че премиерът в пенсионна възраст бе бламиран най-остро тъкмо от пенсионерите (според социологическите сондажи). Ясно защо - заради предложението му редица социални добавки през 2026 г. да бъдат замразени на равнището от 2025 г. Всичко това, за да се спестят поне едни 40 млрд. евро в бюджета. Това би означавало намаляване на бюджетния дефицит на Франция от 5,8% на 4,6%. Не е много, но все пак би било някакъв относителен успех.

От парламентарната трибуна Байру напомни някои истини на французите: разходите за пенсии достигат 400 млрд. евро - това са 14% от БВП на страната. И с оглед на демографската картина в страната след 10 години ще са необходими още 50 млрд. евро.

Накрая стигаме до едно предложение на Байру, което вдигна най-голям шум и може би в крайна сметка му изяде главата. Той предложи да се съкратят 2 почивни дни - първия ден в седмицата след Възкресение (светли понеделник) и 8 май - деня на победата във Втората световна война. Нещо, с което би се намалила загуба за бюджета от 4 млрд. евро, но пък посегна на "светая светих" на французите и видимо бе бламиран от общественото мнение.

Беше тъжно да се гледа как на вота на доверие в понеделник старият политически лъв самотно се бранеше срещу атаките от ляво и крайно ляво, както и от обидите от крайно дясно.

Членовете на Националното събрание останаха глухи за това предупреждение на отиващия си премиер.

За сряда, 10 септември, беше подготвен ден на национални протести, тръгнал от социалните мрежи от доста неясното и аморфно движение "Да блокираме всичко". Дали става дума за продължение на "Жълтите жилетки"?

Ако се съди по ненавистта им към президента Макрон - може би "да". Но в случая няма конкретни социални искания - това е бунт срещу "системата" и срещу "капитализма".

Някои от протестиращите признават пред телевизионните камери, че са били някога с "жълти жилетки", но се присъединиха и множество ученици, преградили достъпа до училищата и раздаващи листовки с всевъзможни искания за планетарна справедливост и всеобщо щастие.

Още от ранното утро на 10 септември във Франция бяха завардвани кръстовища, влаковете спряха, както и общественият транспорт. Антикапиталистическата същност на движението се прояви и в блокирането на големите търговски вериги и супермаркетите (дериватите на капитализма).

Измислена е и нова форма на борба срещу банките, която трябвало да ги докара в колапс - да не се използват банкови карти и да се плаща само в брой. Така, ако начинанието набере сила, банките щели да затворят врати (какво ли би казал Маркс?), тъй като нямало да трупат начисления от всяко плащане.

Остава да видим доколко тази мярка е имала някакъв реален ефект. Синдикатите обявиха, че "блокиращите" във Франция са били 250 000 души (според органите на реда - 175 000). В парижките предградия, в Безансон и Марсилия имаше сериозни сблъсъци между протестиращи и подразделенията за борба с размириците, горяха магазини, полицията използва сълзотворен газ. Има 500 задържани, както и ранени полицаи.

Дали това е началото на социална революция? И може ли "да се блокира всичко"? - въпрос, който днес си задават мнозина. Блокираш училищата, блокираш супермаркетите, блокираш кръстовищата, блокираш транспорта, блокираш банките

А после? Блокираш болниците? Блокираш правото на живот? Блокираш и несъгласните с теб? Блокирането предполага "блок" (френската етимология е от ствол на дърво). То предполага "непостижимо единство", монолит, какъвто само диктатурата осигурява.

В подобни ситуации Шарл дьо Гол е призовавал французите да не се поддават на chienlit - трудно преводим израз, препращащ към средновековната традиция на Парижкия карнавал, най-общо казано - маската на непреодолимия хаос, който се възцарява, среща се и у Рабле в "Гаргантюа и Пантагрюел".

Сегашният полупрезидентски режим на управление е създаден тъкмо от генерал дьо Гол в края на 50-те години на миналия век, когато той приема да се завърне във властта. Но държи да скъса с постоянната криза на Четвъртата република и правителствата, падащи от власт.

За да реши политическата, но и социалната криза, подсилвана от войната в Алжир, Дьо Гол извоюва широки правомощия за държавния глава. Накратко, президентът на Френската република назначава министър-председателя и може да разпуска Националното събрание. Може - както стана ясно по време на пандемията - да обяви извънредно положение (по закон, който е още в сила) и дори да управлява с укази. Може дори - но никога не е правено - да наложи медийна цензура.

Тоест френският президент отговаря за външната политика и политиката на отбрана, а министър-председателят - за вътрешната политика и икономиката. Президентът на Франция държи и кодовете в ядреното куфарче, за което Макрон напомни неотдавна, тъй като Франция е ядрената държава, гарантираща сигурността на ЕС. Неслучайно Тръмп се обади единствено на Макрон след свалянето на руските дронове в Полша.

Има обаче проблем, ако президентът на Франция и министър-председателят са от различни политически сили - ако президентът е принуден да номинира такъв премиер, за да мине правителството през Националното събрание. Тогава има "съжителство", което често е проблемно и доста трудно (например при Ширак със социалистите на Жоспен).

Нещо, което Еманюел Макрон иска да избегне на всяка цена. И затова избра отново свой доверен човек за премиер (от центристкия блок с произход от старата десница). Но отново си навлече неприязънта на социалистите, както и на "левицата на левицата" (антисистемната "Непокорна Франция" на Меланшон).

Що се отнася до крайната десница, Марин льо Пен определено иска да си отмъсти за наложената ѝ от съда "неизбираемост" (заради корупция). Тя постави искането новият премиер Лекорню да скъса изцяло с досегашната политика на Макрон. И още по-непостижимото - да намали френската вноска в ЕС, с което френската криза би прераснала в максимална степен в европейска.

Проблемът обаче не е само в политиката във Франция, но е донякъде и в самия Еманюел Макрон (77% неодобрение сред французите). И от крайно лявото, както и от крайно дясно мечтаят да го свалят от власт преди 2027 г. - нещо небивало за Петата република.

Известният анализатор Доминик Моаси тези дни лансира тезата, че "Франция е фрустрирана, недоволна, пълна с ненавист към елита. Смяната на режима изглежда неизбежна, но никой не вижда как това може да се случи и кой може да го възглави. Франция се намира в преход от система, която е престанала да работи, към система, която никой засега не е в състояние да си представи".

Мислейки над това, препрочетох тези дни "Спомени на надеждата (1958-1962)" на генерал Дьо Гол, в които той казва следното за съдбата на Европа: