Какви са очакванията към коментатора на един футболен мач? Да бъде, първо, компетентен. Второ – безпристрастен. Трето – интересен. Това обаче са теоретически размишления, докато телевизионната реалност в България е съвсем друга. Многобройните международни мачове напоследък съприкосновяват слушащия зрител главно с коментатори, които са, първо, изумително некомпетентни, второ – разгорещено пристрастни, и трето – убийствено безинтересни. Да не говорим, че дори в рамките на собствения си твърде скромен речник те непрекъснато се заплитат като патета в граматически, синтактически и лексикални кълчища, а дикцията и артикулацията им могат да покосят от инфаркт на миокарда целия Институт по български език на БАН.

След всеки мач електронните форуми са пълни с критика (да не кажа с ругатни) срещу въпросните коментатори, а разгневените зрители тъй и не могат да си обяснят механизма на сполетялата ги напаст. Антиселекция, връзки, роднинство, "какъвто футболът – такива и коментаторите" – всички тези опити за обяснение може би имат връзка с реалността, но подминават основната причина. А тя е, че масовата публика на футболните мачове иска да слуша тъкмо такива коментатори. (Защото гневните участници в интернет форумите представляват малка и непредставителна извадка от масовата публика.)

Главоломният успех на така наречените риалити шоута напоследък потвърждава тезата, че телевизионната публика все повече използва телевизора като огледало, в което вижда самата себе си. Не че е изчезнало любопитството към звездите, към света на "богатите и красивите", към екзотичните далечни пейзажи и към непознатото изобщо. Има си го и него. Обаче, когато използва телевизора като ключалка, през която наднича към всички тези вълнуващи неща, масовият зрител изпитва не само воайорска наслада, но и недоумение, раздразнение, дори завист, създаващи му душевен неуют.

Това е и простата разгадка на случая с гореописаните футболни коментатори. Човекът с бирата пред телевизора изобщо не желае да слуша някакви умници, които, първо, разбират повече от него играта футбол, второ, смятат, че противниковият отбор може да се окаже просто по-добър, а съдията – почтен, и, трето, му говорят някакви интересни неща, докато той иска да си пие бирата, да си гледа мача и да си вика. Ако изключим малцинството футболни зрители с нагласа, отклоняваща се от току-що описаната, всичко това е в реда на нещата. Само дето хората пред микрофоните се оказват не коментатори, а средностатистически запалянковци, които просто възпроизвеждат ропота, възторзите, обясненията и оправданията, отекващи на стадиона и пред телевизора.

Преведено на политически език, те са неосъзнати популисти, които седмица след седмица печелят демократичния вот на запалянковския електорат. А който не ги харесва – да гледа мачовете по чуждестранни канали. На холандски или на португалски коментарът по се търпи.

Александър Андреев е журналист, преводач и писател. Работи в българската редакция на "Дойче веле" в Бон. Автор е на книгите "Степени на свободата", "Заговорът на шпионите" и "Нови степени на свободата". Превел е на български книги от Райнер Мария Рилке, Якоб Васерман, Гюнтер Грас, Томас Бернхард, Фридрих Дюренмат.