Преди няколко години много исках да гледам един филм в кино "Одеон". Покрай някои мои занимания бях любопитен към всичко, което можеше да се види от киното на 30-те и 40-те, така че прекарвах доста време там. Няма да забравя как веднъж на "Метрополис" от Фриц Ланг в полупразния салон две технотийнейджърки се обадиха по мобилния телефон след първите пет минути и казаха възмутени на трета своя приятелка, че тук няма никакво техно и никакъв "Метрополис". Както и да е. Филмът, който исках да гледам тогава, се казваше "Куле Вампе" (Kuhle Wampe), отново немски, черно-бял, от 1932 г. Зад него стояха две имена, които човек не може да отмине. Сценарист на филма беше Бертолт Брехт, а режисьор - Златан Дудов.

Помня, че беше един студен януарски следобед, мътен и кишав. Беше единствената прожекция на филма, но се оказа, че пет минути преди обявеното начало аз бях единственият желаещ да гледа тази лента. Ясно беше, че няма да завъртят филма заради мен. Като по чудо в последния момент се появиха още двама желаещи. Разпоредителката обаче беше непреклонна и каза, че минимумът е да има петима зрители. Тогава забелязах двамата клошари, които се въртяха отпред, пристъпваха от крак на крак и пушеха. Попитах ги искат ли да влязат в киносалона, да гледат един филм и да се стоплят. Погледнаха ме недоверчиво като хора, които не са свикнали да получават подобни предложения, единият дори попита какъв е филмът. Отвърнах, че е от старите, той поклати одобрително глава, изгаси цигарата и двамата влязоха с мен. Купих два билета, дадох си сметка колко са евтини тук, в това кино, и че човек винаги може да прибере на топло за два часа някого. Разпоредителката ни изгледа с презрението на чистокръвна арийка, но не посмя да върне хората. Мернах как на влизане те скришом пооправиха палтата си и свалиха ушанките. Избраха си последния ред, в салона беше топло и, струва ми се, задрямаха блажено малко след надписите.

Нека, докато те дремят, а филмът тече, да кажем няколко думи за Златан Дудов. Такова беше намерението ми. Има известна ирония в това да вкараш двама бездомници на един от най-острите социални (пролетарски според някои) немски филми от 30-те. Един от преводите на това заглавие е "Празен стомах". Но тогава не знаех много за филма и за неговия режисьор. Оказа се, че и много малко мои познати са чували за него. Не се сещам за друг български режисьор, който да е работил за Фриц Ланг през 20-те, да е бил приятел с Брехт и да е правил филми в Германия от 20-те и 30-те, отбелязвани като знакови за немското кино от периода. Емигрира в Берлин през 1922 г., за да учи архитектура, работи като носач по гарите, записва театрална школа и в края на 1925 г. е асистент на Фриц Ланг, който довършва един от най-великите филми в историята на киното, споменатия в началото "Метрополис". После една немска работническа фондация го праща в Москва, пак на точното време и място, където се сприятелява с Маяковски, Сергей Айзенщайн, Дзига Вертов. Връща се в Берлин и там в тежък за него момент му се случва може би най-важната среща - тази с Брехт. Следва едно дълго сътрудничество и приятелство, продължило до смъртта на Брехт. Заедно бягат в Париж след идването на Хитлер. Там Дудов довършва втория си пълнометражен филм след "Куле Вампе", "Сапунените мехури". Диалозите за него пише самият Жак Превер. След войната се връща в Източен Берлин и продължава да прави филми до катастрофата, в която загива през 1963 г.

Стори ми се странно, че вън от киносредите за този човек се знае малко. Ако трябва формален повод, ето - роден е точно преди 105 години и си отива преди 45.

На излизане от киносалона моите още сънени скитници казаха, че филмът им харесал.

Защо не пиша за Доган, кичозното му интервю и летящата му чиния? Защото Дудов и онези клошари са далеч по-смислени и почтени. Друг филм.