Тръби на самочувствието
Бурните дискусии около представянето на България като "турска тоалетна" в инсталацията на Давид Черни "Ентропа" вече отшумяват. Историята се разви по абсолютно предвидим начин и може би затова аз самият не се изкуших да я коментирам. Явно мнозина от българските граждани смятат, че има някакъв неприкосновен образ на българското, нещо като национална символна собственост, която разни чешки авангардисти или родни "родоотстъпници" не могат да пипат току-така.
Политическият елит пък се представя за защитник на това свещено символно наследство, опитвайки се да черпи легитимност от него, като намира естествения си съюзник в лицето на художествено-творческата интелигенция, израснала по времето на Людмила Живкова. Един и същи манталитет, който ще срещнем и при облечени с "Долче и Габана" началнички на канцеларии, и при бивши заслужили деятели на културата, и при искрени кухненски патриоти.
Според този манталитет трябва да поискаш специално разрешение "от когото трябва", ако искаш да промениш или добавиш нещо към представата за българското. Може би в близко бъдеще "националната тема" ще се разработва само от оторизирани лица и организации с официален лиценз за "разпространяване на българщината".
Та така - искаме да сме в Европа, да текат насам инвестиции и субсидии, да ходим където си искаме, но племенните ни идоли никой да не закача. Е, няма да стане. Колкото повече "влизаме в Европа", толкова по-често ще срещаме образи на себе си, които се различават от образа, който имаме за себе си. Слава Богу, все повече българи го осъзнават.
Дискусията около "турската тоалетна" се разви на плоскостта тоалетна ли сме, или не сме, а ако все пак сме, то редно ли е това да се казва и показва на пъпа на Европа. За мен обаче има нещо друго, останало като че ли незабелязано и неосмислено в "нашата" част от инсталацията на Черни. Не самата тоалетна, а разноцветните тръбички, влизащи и излизащи от дупките - върху това си струва да се замислим.
Тоалетната, била тя "турска" или "европейска", има една базова антропологична функция - да отделя чистото от мръсното. "Чисто" и "мръсно" във всички култури са равносилни на "ред" и "хаос". От образа на България в "Ентропа" излиза, че при нас такова разделяне няма. Напротив, отделеното, изтласканото се завръща - макар и в иначе красиво изглеждащи червени, сини и жълти тръбички. Сякаш ние непрекъснато изпомпваме обратно онова, което би трябвало да сме отделили и изхвърлили от себе си. Ето това е голямото попадение на Черни.
Какво изпомпваме безспир, какво циркулира по шарените тръбички? На първо място, несмляното комунистическо наследство - старите мрежи и фамилии, мутрокрацията, култивирането на гражданска инфантилност, клишетата и митовете - за "енергетиката" и "производството", изобщо уж приключилия, а все несвършващ Преход. Второ, не по-малко важно - инсталацията на Черни, без да иска, улавя неспособността на българската политическа система да се изчиства от компрометираните.
От СДС в ДПС, от НДСВ в борд или съд, от БСП пак в БСП, от съветник - министър, и от министър - съветник... Кръговратът е пълен. Същите порядки важат и в бизнеса, където откровени мошеници дефилират по светски партита и платени публикации в медиите. Нито общественото мнение, нито правораздавателната система работят, а те са водата, която трябва да поддържа тоалетната чиста.
Със свързаните тръби Давид Черни вероятно е имал предвид руските газопроводи и нефтопроводи, които обикновено се появяват заедно с името на България в чуждите медии. Ние обаче знаем, че тези тръби изпомпват не нефт и газ, а нещо друго. Нещо с подозрителен мирис, което оторизираните патриоти ни убеждават, че е нашата гордост и достойнство.
Бойко Пенчев е литературовед и културолог, преподавател в СУ "Св. Климент Охридски". От 1993 г. е редактор в седмичника "Литературен вестник". Заместник-декан на Факултета по славянски филологии в СУ "Св. Климент Охридски".