Помните ли, че допреди две години между България и Македония съществуваше т. нар. "смешен езиков спор"? Като не признаваше фабрикувания с указ македонски език, София стоеше на здравия фундамент, че не съществува македонска нация. Защото какво е нация без език?

В началото на 1999 г. обаче, донякъде под силен западен натиск, премиерите Костов и Георгиевски подписаха съвместна декларация, от която ставаше ясно, че полу(признаваме) македонския език - като официален в земите край Вардар, но без да жертваме историческите си позиции. Така и вълкът остана сит, и агнето - цяло.

Краткият преглед на българо-македонските езикови колизии всъщност хвърля обилна светлина върху въпроса защо проблемът за езика се оказва най-големият препъникамък в инфарктните преговори за бъдещето на Македония в Охрид.

Ако македонските лидери склонят да признаят албанския като втори официален език в страна, в която хората на Джафери и Имери са една трета от населението, наистина могат да се създадат предпоставки за федерализиране на държавата. Но в по-дългосрочен план. Големият страх на управляващите в Скопие македонски партии идва от възможостта с подобен акт сами да позволят демитологизиране на представите за македонската нация. Въпреки че търси корените си в широкия диапазон от Александър Велики до времената на Възражданете, страната продължава да се притеснява от въпроса с неизживяната си идентичност.