Спорът между "Газпром" и Украйна онагледи за пореден път плачевното българско енергийно статукво. А именно, че и 20 години след 1989 държавата продължава да виси на същото единствено газово кранче от времената на "братската дружба" със СССР, описвана от вожда Георги Димитров като "тъй жизнено необходима за България, както слънцето и въздуха за всяко живо същество!". От гледна точка на енергийната независимост това заклинание излиза доста пророческо и някой явно се е погрижил за това. Защото и днес се оказва най-валидно за България в сравнение не само с бившите соцстрани от Централна Европа, но и на Балканите.

През този значителен вече исторически период по проблема се изказаха тонове думи и се написаха хиляди страници, включително в добре звучащи, но на практика нищо незначещи правителствени програми и енергийни стратегии. Реалните действия бяха само две - подписването през 1998 г. на изгодния дългосрочен договор с "Газпром" и предсрочното му денонсиране и преподписване в много по-неизгоден вариант през 2006 г. От всичко останало, което може да направи една държава по отношение на енергийната си сигурност (ако не може да разнообрази доставчиците, поне да се подсигури чрез различни начини за запасяване), няма и помен.

По схема, напомняща Лукановото "Топенерджи" от 1996 г., "Газпром" иска от Киев да се съгласи с близо трикратно увеличение на цената на газовите доставки. Сред т.нар. трети страни, заложници на този конфликт, без изненада - нашата е в най-неизгодното положение. А стоящите въпросителни около ценообразуването в действащия нов договор правят картината дългосрочно мрачна. Особено на фона на рязко намалелия приток на петродолари към Русия.