Така трябва да озаглави брошурата си министърът на вътрешните работи, ако някога реши да последва почина на партийния си шеф и премиер Сергей Станишев. В своята творба обаче Михаил Миков следва да опише както неизтребимата потребност на МВР да получи достъп до интернет данни и телефонни разпечатки без разрешение на съдия, така и поредицата от арогантни ходове, с които се опитва да постигне целта си. Най-добре е на корицата министърът да бъде изрисуван в цял ръст, обкръжен от стотици лица, които ровичкат в интернет и подслушват. И, разбира се, накрая авторът трябва да отправя благодарности към хората, които са му помогнали да осъществи "творческите си планове". Например към президента Първанов, който пусна Закона за електронните съобщения с всички възражения, които обслужват МВР. А също и към депутатите от БСП и ДПС, които направиха поредния опит да прокарат отхвърлените вече три пъти попълзновения за безконтролно следене, маскирани като законови "поправки".

Мотивите за поредните промени звучат благородно (затруднявала се работата по горещи следи?!), но по същество те връщат разговора в самото му начало. Напук на гневната обществена реакция и въпреки категоричната санкция на Върховния административен съд МВР действа като във вица за милиционера, който тъпо, но упорито се опитвал да бутне с глава бетонна стена. А впечатлението, че целта е не улесняването за разкриване на престъпления, а истеричното трупане на нерегламентирана информация, става още по-натрапчиво. Предвид наближаващите избори дори може да се допусне, че МВР влиза в ролята на Големия брат не толкова за да се грижи за сигурността на гражданите, колкото за интересите на две партийни централи. При това вече абсолютно безпардонно и наистина по Оруел.