Както се очакваше, ирландците подкрепиха жизненоважния за реформата на ЕС Лисабонски договор и на първо време европейските лидери могат да отдъхнат с облекчение. Една от най-сериозните пречки пред наследника на провалилата се евроконституция е премахната, а пред договора остава само едно голямо препятствие - инатливостта на чешкия президент Клаус, който няма да подпише указа за ратификацията му, преди Конституционният съд на страната да се произнесе по жалбата на няколко депутати. Повече е от ясно, че Клаус играе за печелене на време и ще протака максимално дълго, преди да сложи подписа си. Заслужава обаче да се припомни, че в още една европейска държава, Германия, президентът отложи ратификацията, преди конституционните съдии да вземат становище. През юни германският Конституционен съд каза "да" на Лисабонския договор, но изиска промени в законодателството на страната, които да гарантират водещата роля на националния парламент по въпроси, свързани със суверенитета. Всъщност засилването на националните парламенти и на правомощията им по европейски въпроси е в същността на лисабонската реформа и в този смисъл ратификацията не бива да се приема като автоматизиран процес, нито като удобно убежище. С вдигането на последните бариери Европа губи оправданието си, с което от няколко години насам не искаше да се захване с дълго отлаганите институционални проблеми. Сега идва ред на още по-тежките решения, свързани с постовете на европейския президент и външен министър, както и отношенията между отделните страни членки. Ще има ли "Европа на две писти", какъв ще е гласът на по-малките европейски държави и колко от 27-те членки биха се съгласили да нямат еврокомисар при обмисляното ограничаване на броя им - това са само част от чувствителните въпроси, които тепърва ще се решават. И вече не могат да се решат с референдуми.