Един фоторазказ за малкият свят на бежанците в лагера в Харманли и най-скъпите им неща
Бежанският лагер в Харманли е най-големият в България. Никой не знае колко точно души живеят там, въпреки че те не могат да напускат пределите на бившите казарми в Харманли. Различни оценки посочват между 1200 и 2000 души. Предвижда се да достигнат 4000.
Въпреки специалната ситуация, в която са попаднали, социалните процеси сред чужденците не спират да текат. Репортерите на "Дневник" посетиха зараждащия се малък град в града малко преди Коледа.
Снимките са на Георги Кожухаров. Текстът е на Красимир Янков.
Денят е събота, часът малко преди 09:00. Първите групички започват да излизат от контейнерите и жилищните сгради и да палят огън на двора. 
Тази жена е кюрдка от Североизточна Сирия. Тя принадлежи към към религиозното малцинство на йезидите. Това е религия, изповядвана от едва 700 хиляди души в цял свят, които живеят предимно в Близкия изток. Посещението ни съвпадна с техен религиозен празник, което ни даде шанс малко по-късно да разберем повече за тази непозната в България вяра. 
Хората на снимката са предимно афганистанци. Бягат от талибаните. Някои от тях говорят доста добър руски език, следствие от присъствието на СССР в страната им през 80-те години на миналия век. Освен че топли, огънят е и прекрасно място за социализация. 
Историята на Махер от сирийския град Саракеб може да се чете като геополитически преглед на арабския свят днес. 36-годишният мъж е работил в Алепо в една от големите хотелски вериги като управител на ресторант в престижната стара част на града. Разказва ни, че е посрещал крале и президенти. Арабин е. Родното му място става свидетел на едни от най-ожесточените битки между режима и опозицията в началото на гражданската война, когато все още тя не е инфилтрирана от ислямистите. Следва бягство от войната през Египет, Либия, Турция до Елхово и сега Харманли.
Прочетете историята на Махер - тук.
Най-скъпото нещо за него са снимките на двете му деца. С тях го и заснехме.
Отново жени от религията на йезидите. Белите им забрадки и религиозните татуировки по ръцете ги отличават от останалото население на лагера. 
Сарин е 26-годишна кюрдка от Алепо. По професия е дамски фризьор. Носи със себе си сешоар и гребен за коса, които са останали от фризьорския салон, разрушен от войната. Напуска дома си преди 2 години, като се крие при родини. След това положението и там става непоносимо и тръгва към Турция. След 2 месеца работа като шивачка продължава към България. В Харманли е отскоро, но продължава да практикува професията си сред другите бежанки. 
Децата в лагера в Харманли са в изобилие. Те пропускат училище, но порастват бързо. Въпреки грижите на възрастните наоколо, успяват да поддържат някаква нормалност като си играят с подръчни материали и тичат навсякъде. В последно време, благодарение на дарители, се появяват и истински играчки. Започват и уроци по български. 
Кутубеддин е дошъл заедно с многобройното си семейство. Най-скъпото му нещо в момента са документите за получен статут от българската държава, които легално признават правото му на убежище и да остане в България.
До 15 дни обаче вече трябва да напусне лагера и да си намери жилище на външен адрес. Разпитва ни надълго и нашироко за това кои са големите градове в близост до Харманли, колко би му струвал наемът, какви процедури би трябвало да премине.
Разказваме му, че в момента България почива и трябва да изчака да мине Нова година, за да заработи администрацията. Иначе е тръгнал към Германия.
Въпреки температурите под нулата, които изглежда са нещо невиждано за новодошлите, между караваните виси пране. 
За 53-годишната кюрдка Ибтисам Асаад най-скъпото нещо, което има, е домът-каравана. Жената е от провинция Хасаке в Сирия. Преди три месеца напуска дома си заедно с още 4 души от семейството й. Тръгнали са към Германия, където живеят големите й синове.
Тя също е от религията на йезидите. Опитваме се да разберем, какво представлява празникът им. "Той винаги започва в петък и продължава три дни", казва ни Ибтисам. Преди да успеем да я попитаме още нещо, тя ни благославя с думите "нека добрувате." Явно не й се говори много.
Освен сирийци, другата голяма група в лагера е тази на африканците. Те живеят почти отделно от всички останали в сграда, в която силно мирише на нафталин. Джордж и жена му са от Уганда. Намират ни сами на улицата сред сирийците и ни канят да видим как живеят те.
"Никой не ни обръща внимание", казва разочарованият Джордж на перфектен английски. Той е в България от три седмици, но не знае какво следва. Казва ни, че сме първите българи, които си говорят с него. Пита към кого може да се обърне, къде в Харманли има офис на някоя организация, на която да се оплаче.
Докато си говорим, навън се раздава глъчка. Поредна група дарения за сирийците. Джордж поглежда през прозореца и ни посочва с ръка - "Ето, за тях правят всичко, а за нас нищо. Никой не му пука за африканците."
Молим Джордж и жена му да ни покажат кое е най-скъпото нещо за тях. Без да се замислят се прегръщат. Жената чака бебе. 
Абу Бакр е от Мали. Той държи в ръцете си африканска броеница, което е най-скъпото му нещо. Признава, че не е истинска, но има същия смисъл. "Древните ни хора са я използвали за късмет и да гонят злото. От цяла Африка идват в Мали, за да си взимат такива броеници. Пазят от уроки", казва 18-годишният младеж. 
Единствените бели в стаята на африканците са 5 момчета от Сирия. Те са дошли едва преди няколко дни и са от Дамаск. Сами, без семейства.
25-годишният Махер завършва бизнес администрация в университета в Дамаск, когато започва войната. Бил е привикан в армията на Асад, но не е искал да убива хора. Благодарение на военния си чин преминава през горещите точки в страната и влиза в Турция.
След това заедно с още приятели тръгват към България. Два дни лутане в турско-българската гора и попадат тук. "Отивам към някоя държава, която ще ни приеме добре. След това искаме да доведем семействата си и да живеем спокойно и нормално." От думите му разбираме, че за него това не е България. Има чичо в Германия, която е и крайната му дестинация.
Най-скъпото нещо за Махер е Коранът, който си носи от Сирия.
Най-новите стаи за сирийците са добре оборудвани. Там е топло, леглата са с меки матраци на два етажа и чисто спално бельо. Навсякъде има деца, десетки деца. 
Това семейство кюрди първоначално живее в покрайнините на Дамаск. След като започват боевете там бягат към североизточния град Камишли, където е малко по-спокойно. Към неформалната кюрдска столица обаче приближават ислямистите от Джабхат ан Нусра. Освен това водата и електроподаването не работят, всичко е скъпо. "Не ни интересува политиката, искам просто да живея по-добре", ни казва мъжът Билал, който е работил като строителен инженер. Отиват към Германия, въпреки че не познават никой. Дъщеря му страда от кожно заболяване и се надяват да намерят лечение там.
Насрин позира за нас с халките си, които Билал й е подарил за сватбата. Семейството е най-скъпото нещо за нея.
И отново йезидите. Тук вече сме решени да разберем за какво става дума. Момичето ни показва нарисувания с химикалка върху бял ленен плат ангел Таус. В превод това означава паун.
В митологията на йезидите Бог създава света и седемте мистерии, наричани също ангели. Най-изтъкнат от тях е паунът (Таус). Когато Бог заповядва на седемте ангела да се поклонят на Адам, Таус отказва. Това наподобява историята на Иблис в исляма, който след като отказва да се подчини на Божията воля е изпратен в Ада и се превръща в дявола (Шейтан). Йезидите обаче не мислят, че Таус е източник на злото. Според тях то идва от сърцето на самите хора.
Докато разучаваме какво са йезидите, отвън протестантска църква е дошла да изпее няколко песни за бежанците и да раздаде подаръци на децата. 
Редовно в лагера се получава и по едно топло ядене на ден. То е от репертоара на бързото хранене и може да включва пица, дюнер или фалафел, заедно със супа. 
В лагера има създадена стройна организация за раздаване на храната, за да не остане някой пренебрегнат. Самите бежанци знаят колко души и къде живеят, и раздават точно толкова от топлата храна. Така и не разбираме обаче защо няма официална статистика за броя им. 
21-годишният Али от Алепо не мисли дълго, когато го молим да ни покаже най-скъпото му нещо. Бил е студент първа година, когато получава повиквателна да отиде в армията. "Знаете как е. Правителствена армия, свободна армия," казва момчето.
Семейството му го кара да избяга. Опитва се да поддържа някаква връзка. "Всичко е много скъпо там. Няма ток, няма вода, няма дизел за отопление", казва Али.
Показва ни снимка на майка си и баща си.
Чаят в буркан от лютеница или сладко е най-популярната напитка в лагера. Ако ви го сервират кюрди, бъдете готови за шок - захарта се слага още докато чаят ври, по много. Арабите го правят много горчив, но оставят на пиещия да прецени колко сладко да сложи. 
Аднан, жена му и трите деца са представители на мнозинството в лагера в Харманли - кюрди сирийци. Вкъщи Аднан е работил най-различни неща - ковач, шофьор на такси, фотограф на сватби. Това е правил през деня, за да издържа семейството си.
Нощта обаче е била периодът, който Аднан е чакал с най-голямо нетърпение. Тогава, скрит от погледите на недоброжелатели, той се е отдавал на любимото си занимание - кюрдски народни танци. "Напълно забранено беше да се показват всякакви символи на това кои сме и каква е историята ни. Не можехме да говорим на кюрдски, ако някой ни чуеше, следваше донос и затвор", спомня си Аднан.
Любовта му към кюрдския фолклор го събира с жена му, която също тайно от режима се отдава на любовта си към традициите. Срещат се на един от нелегалните по онова време събори и от тогава са неразделни. В тайна от властите Аднан успява да запази традицията на народа си и да ги предава напред. Показва ни клипчета, в които води кюрдско хоро (много приличащо на българските), а след него танцуват учениците му.
На снимката Аднан и жена му ни позират с традиционни кюрдски фолклорни носии. Може и да нямат зимни дрехи, но това са донесли със себе си. "Където и да отида, не тръгвам без тях", казва Аднан. За семейството му любовта към родината и традицитеи стои на първо място.
Урокът по кюрдси патриотизъм продължава в следващия контейнер. Предстоеше ни да видим нещо наистина въздействащо. Иса Мусаир, по прякор Яброни, е професионален изпълнител на кюрдски народни песни.
Артистичната му кариера започва през 70-те години, отново нелегално.
Това е периодът, в който режимът в Дамаск мачка особено силно кюрдската национална идентичност. "Заселваха араби от юга по нашите земи в Хасака", казва ни Яброни.
Спомня си за оказвания натиск да не пее и да не говори на родния си език, защото е кюрд. Не е имал право да изпълнява нищо пред публика. "Пеехме си по къщите и гледахме много много да не се знае какво правим", продължава Яброни.
Изпълнителят, който сам пише музиката и текста на песните си, веднага вдъхва уважение. Костюмът му е изгладен, а обувките лъснати. Заедно с дъщерите си поддържа завижда чистота в контейнера, въпреки че навън улиците са кални. Двамата ни пеят за любов. Мъж, който е загубил любимата си, търся я навсякъде и я сравнява с най-хубавите неща - луната, тревата, цветята.
Всъщност момичето в тази песен не е просто някоя жена, ни разказва Яброни. Става дума за Кюрдистан - загубената родина. Самият глас на дъщерята на Яброни, макар и да пее непознати думи, е много въздействащ. Насядали с нас мъже се просълзяват и също припяват.
Решихме да ги заснемем така - вечните бежанци, които обаче носят в сърцата си идеала за една родина, която никога не са виждали цяла. Може да чуете изпълнението на Яброни и дъщеря му тук.
Докато си говорим за кюрдската традиция и фолклор, навън започва футболен мач. Някой е донесъл на бежанците жилетки, с които те могат да се разделят на два отбора. Организират си лига, в която има 10 отбора. Като най-добър отбор за момента се очертават "Соколите на Камишли". 