Столичният квартал "Дружба 2" вече е завършен и няколко от блоковете в 5-и микрорайон са разпределени за семейства на военни и служители на комбината "Кремиковци". Металургът Кирчо Атанасов е получил двустаен апартамент и заедно с жената и децата си нетърпеливо пренасят кашоните от гарсониерата в "Младост 3", в която са живели под наем.

Новото жилище обаче не идва лесно. След години на кандидатстване Атанасов схваща как се получават нещата и става партиен член в последния момент на 1988 г. "Политическата активност" му помага да спечели разположението на комисията, която решава кои да получат апартаменти. Грижите обаче не свършват. Ранната демокрация настъпва само три месеца след настаняването в панелния апартамент и хроничният дефицит за доста стоки затруднява намирането дори на базово обзавеждане.

По това време "Кремиковци" вече функционира като държава в държавата и много металурзи правят пари от сделки със стомана. Кирчо Атанасов не е от тях и си гледа работата, но скоро получава примамливо предложение. В своя роден град Елена той е уважаван човек - работи в "Кремиковци", а това не е малко. Затова и е потърсен от директорите на местния завод за дървопреработка и мебели. Те искат помощ да оправят покривите на халетата си и търсят кремиковска ламарина. Сделката е заводът да изработи масивна гарнитура за антрето на апартамента бързо и приоритетно, а Кирчо приема да ги свърже с правилните хора в комбината, така че ламарината да пристигне час по-скоро. Когато нещата почиват на споделения интерес, всичко става бързо. Семейството не се реди на опашки в мебелната къща до кино "Изток", не чакат и шефовете на цеха в Елена.

Всъщност апартаментът, както и повечето в квартала, не е платен напълно при получаването на ключовете. 12 000 лева трябва да се издължат за 10 години, но кремиковската заплата си я бива. След отминаването на Лукановата зима идва подем. Заплатата на металург с 20-годишен стаж е достатъчно голяма и на месец може да се обмени за сума между 400 и 500 щатски долара. В тези силни за семейството икономически времена Атанасови решават да изплатят апартамента предсрочно. Каква грешка им предстои. Правят я - изплащат жилището.

Левът се обезценява. Легендарната кремиковска заплата се индексира бавно и през пролетта на 1996 г. вече е само 250 долара, или 15 000 лв. Кирчо Атанасов получава първия си урок по управление на дълга и се сеща, че е можел да изплати апартамента си само с една заплата, стига да не беше бързал с предсрочното погасяване. Години по-късно ще си спомни с насмешка за това при операциите на кабинета "Сакскобургготски" с външния дълг и ще се успокои, че целият народ може да се мине по неговия начин.

Големият син на в семейство Атанасови - Павел, вече е войник. За проблемите той бегло разбира, когато на клетвата му пристига само Кирчо Атанасов. Майката и малкият брат ги няма, а причината е проста - липса на пари. По това време "Кремиковци" вече е собственост на Валентин Захариев. Частният бизнесмен не плаща заплатите навреме, или по-скоро е разработил модел, при който най-буйните и бунтовно настроени металурзи в  комбината получават парите си първи, а инженерният състав на междинно ниво - с голямо закъснение. На всеки две седмици, като се прибере в отпуска, Павел е гледан като писано яйце. Приготвят се най-вкусните ястия и всичко е както трябва.

През април Павел трябва да се прибере, но в последния момент е наказан с лишаване от отпуска. Той не знае, че обаждането му до вкъщи да се оплаче от лошите старшини е знак за майка му да прибере месото обратно във фризера. Когато все пак се връща, малкият му брат с горчива насмешка подвиква на майка си репликата от онази реклама "ето го батко" и добавя "мамо, вади месото".

*Историята е истинска, имената на героите са променени