Общоизвестен факт е, че голяма част от свръхпотреблението на САЩ се финансира от икономиката на Китай. За деветте месеца на годината към септември балансът между двете страни е 165.8 млрд. долара в полза на азиатската страна и това е само част от сумата, която ще увеличи 13-цифрения й валутен резерв. Причините за този огромен дисбаланс са различни. До голяма степен той е обусловен от вътрешните специфики на китайския трудов пазар и потребление.

Немалка част от милиардното население на страната все още живее в селски райони - без препитание, и мигрира масово към индустриалните центрове, като по този начин поддържа заплатите на изключително ниско ниво.

Така ниската цена на труда прави китайските стоки по-конкурентоспособни на външните пазари. Поддържането на китайската валута подценена допълнително задълбочава дисбаланса в двустранната търговия. Изкуствено евтиният юан дава на американските потребители повече покупателна сила, отколкото те биха имали, ако валутният курс се определяше от пазара, което прави китайските стоки още по-евтини. Това увеличава  международния натиск върху Китай  да остави валутата си да поскъпне, а САЩ прибягват и до по-крути  мерки като протекционистични закони срещу непазарни икономики.

Търговската  война достигна своя апогей този месец, когато американските власти въведоха предварително антидъмпингово мито в размер на до 99% върху китайски стоки. Този ход би трябвало да притесни валутните дилъри относно бъдещето на долара, тъй като по принцип налагането на тарифни ограничения не говори добре за валутата на дадена страна в дългосрочен период.

Възможните  решения на проблема с двустранния търговски дисбаланс между САЩ и Китай са няколко.

На първо място това е ревалоризацията (оскъпяването) на китайската валута. Но макар посоката и силата на този ход да са ясни на макроикономическо ниво, нещата съвсем не са толкова прости на микроикономическо. Най-директно ефектът от една такава стъпка ще се усети от фирмите, ангажирани във външната търговия или притежаващи чуждестранен капитал. Сериозни загуби ще изпита текстилната индустрия, главно поради липсата на продукти с висока добавена стойност в този сектор. От това ще пострадат най-вече малките и средните предприятия, които осигуряват работа на нискодоходните социални групи.

Това пък от своя страна ще доведе до увеличаване на лошите кредити за банките, а оттам и риск от изтичане на "горещите пари" извън страната. Единственият сектор, който ще има полза от ревалоризация на юана, е енергийният, тъй като петрол ще се внася на по-ниски цени, а Китай е огромен потребител и съответно вносител на петрол. Друг е въпросът, че въпреки реализираното поскъпване на китайската валута в размер на близо 19% от средата на 2005 до средата на 2008 г. салдото по търговската сметка не само че не намалява, но дори и продължава да се увеличава, макар и с намаляващи темпове.

Така че ако Китай не вземе допълнителни мерки за справяне с търговския си излишък, като например ограничаване на износа и увеличаване на вноса, трудно може да се разчита на валутнокурсовите колебания да изчистят този огромен дисбаланс. По-осезаем  ефект може да се почувства, ако китайските власти ревалоризират еднократно валутата.

Друг възможен изход се крие в експортните алтернативи на Китай. Ако страната преориентира износа си от САЩ към други свои  партньори, това би спомогнало за подобряване на двустранните отношения с американската икономика. Наистина през 2006 г. за първи път Китай регистрира по-голям износ за ЕС, отколкото за САЩ. Нещо повече – оттогава Китай действа в посока към разширяване на търговията не само с ЕС, но и с Африка, Средния изток, Латинска Америка, Азия и дори Австралия – т.е. с почти целия останал свят.

Недостатък  на диверсификацията на експортните  пазари е фактът, че развиващите  се икономики няма да изпреварят САЩ  и Европа поне десетилетия напред. А и огромните резерви на Китай  имат нужда от ликвидни капиталови пазари. Тези аргументи са основата на третата рецепта – стимулиране на вътрешното потребление на Китай. Освен да намали или пренасочи износа си за САЩ, Китай  може да използва още една техника, за да се справи с търговския си излишък – да увеличи вноса. Икономическата логика на тази стъпка се подкрепя и от политическа – по този начин Китай може да представи САЩ като нуждаещи се от китайския пазар. Освен това Китай би могъл да намали експортните субсидии и данъчните облекчения за някои износители, особено в сектора на стоманата.

Заради големия излишък със САЩ валутните резерви  на Китай, възлизащи на 2.27 трлн. долара към края на септември, са предимно в щатска валута. Следва въпросът докога Китай може да си позволи да провежда антидоларова политика (чрез прокарването на идеи за смяна на долара като световна резервна валута), без това да рефлектира обратно  върху най-големия доларов резерв в света.

Напоследък се забелязва тенденция все по-малка  част от този резерв да бъде инвестирана  в американски дълг. Намеренията  на Китай да диверсифицира валутните си резерви обаче се посрещат резервирано  от международната общност.

В речта си на Международния финансов форум в Пекин на 16 ноември директорът на МВФ Доминик Строс-Кан подчерта, че настоящата валутна система се е оказала устойчива в условията на криза и той очаква доларът "да остане основна резервна валута за известно време". Така че, макар напоследък двустранните отношения между САЩ и Китай да приличат все повече на истинска търговска война, двете икономики са толкова взаимозависими, че не биха могли да си позволят да си вредят взаимно. Все пак постигането на взаимна изгода е един от основните постулати на конфуцианството. Две хилядолетия по-късно тази китайска мъдрост не бива да се забравя, още повече в условията на затруднени икономики и нарастващи дисбаланси.