Комуникацията от разстояние е стара човешка мечта. Нищо обаче не може да се сравни с това да можеш да предадеш съобщението си дума по дума и събеседникът ти да те чуе, независимо къде се намира. Нещо, което мобилните телефони правят в момента, след близо един век еволюция.

Първите опити за мобилна телефонна връзка започват в края на XIX и началото на XX век. Роденият в Шотландия изобретател Александър Бел и неговият асистент Чарлз Тейнтър изобретяват първият безжичен телефон на 19 февруари 1880 г. Това е т.нар. фотофон - устройство, което предава глас посредством насочен светлинен лъч.

Същата година Бел патентова откритието си в САЩ, където обаче не среща веднага одобрението на хората. Поради трудностите при създаването на надежден фокусиран светлинен лъч (като модерните лазери например) фотофонът не може да осъществява ефективна комуникация поради смущаване на насочената светлина на земята. Изобретението обаче се прилага за комуникация между близкостоящи кораби.

Десетина години по-късно идеята на Бел за безжично предаване на глас започва да интригува хората. Особено един от пионерите в създаването на безжичните телефони на име Натан Стъбълфилд от Мъри, Кентъки. Американският изобретател използва електрическата индукция на земята, за да обменя гласови съобщения.

Неговите предавания на гласови съобщения помагат за популяризирането на все още прохождащото радио. През 1908 г. Натан Стъбълфилд регистрира и първия патент за безжичен телефон, макар че той определя своето откритие по-скоро като "радио за пещери". Изобретението му може да се използва в радиус на няколко километра.

Две години по-късно се появява първият, буквално "мобилен", телефон. Ларс Магнус Ериксон инсталира в колата си апарат, който му позволява да се прикачи към телефонните линии посредством две дълги електрически жици и така да осъществи връзка с националната телефонна мрежа. Разбира се, за целта той трябва да спре, когато иска да се обади...

Следващата стъпка в еволюцията на мобилните комуникации е развитието на радиостанциите, които се появяват във военоморските сили на някои държави след Първата световна война. В Европа подобни мобилни устройства за пръв път се използват за цивилни цели във вагоните от първа класа на пътническите влакове между Берлин и Хамбург през 1926 г.

По същото време радиотелефони се появяват и в пътническите самолети за осъществяване на координация между диспечерите и пилотите. Подобни устройства за първи път се използват масово в разгара на Втората световна война, като германците ги употребяват интензивно за комуникация между танковете си.

През 40-те години обаче войната поставят основите на технологичното развитие, което в един момент ще доведе до съвременния вид на мобилните телефони. "Моторола" разработва популярните "Уоки-токи" - полева радиостанция за приемане и предаване на съобщения, както и нейния по-портативен вариант "Ханди-токи", които се използват от американската армия по време на Втората световна война.

Въпреки че в днешно време под "уоки-токи" разбираме двойка свързани и малки по размери радиостанции, оригиналното "уоки-токи" всъщност представлява голямата радиостанция, която се носи като раница от един войник и се говори посредством прикачена към нея слушалка. Преносимият вариант "ханди-токи" е с по-компактни размери, като представлява слушалка с прикачена към нея голяма колкото човешка предмишница батерия и доста дълга прибираща се антена.

Разбира се, експерименти за мобилна телефония не липсват и от източната страна на Желязната завеса. Съветските инженери Г. Шаприро и И. Захарченко успешно тестват през 1946 г. своя версия на мобилен радиотелефон, който е инсталиран в кола. Устройството може успешно да се включи в националната телефонна мрежа на разстояние от 20 км.

Първата идея за създаването на хексагонална система от клетки за мобилните телефони в автомобилите е на Дъглас Х. Ринг и У. Рае Янг - инженери от "Бел лабс". Това се случва през декември 1947 г., когато Филип Портър пръв предлага предавателните кули да се разположат на ъглите на шестоъгълник вместо в центъра и да разполагат с директни антени, които да приемат/предават в три посоки към трите съседни хексагонални клетки. По това време обаче технологията за практическото прилагане на тази идея на практика липсва.

Освен крайните устройства през 50-те години на миналия век започват да се развиват и автоматизирани мрежи, които не се нуждаят от ръчно превключване в централата. Тяхното развитие също допринася за създаването на съвременната мобилна комуникация. През 1956 г. се създава първата подобна мрежа, разработена от "Ериксон". Наречена е МТА (Mobile Telephone system A) и е пусната в Швеция. Това е първата система, която не се нуждае от какъвто и да е ръчен контрол в основните централи, но има и един малък недостатък – телефонът тежи 40 кг.

Следващата версия МТВ, която е представена през 1965 г., е снабдена с транзистори и успява да редуцира масата на апарата до 9 кг. Телефонът, който е инсталиран в автомобилите, разполага с шайба за набиране, което от колата се извършва автоматично през централата. Ако обаче трябва да се набере номерът в колата, тогава е нужен оператор. През 1971 г. е представена и версия MTD, която е съвместима с няколко марки радиотелефони и така системата придобива известен успех. Обслужва около 150 потребители при стартирането й и около 600 при нейното спиране през 1983 г.

Частната телефонна компания S&T (която съществува и до момента) стартира мобилна услуга, която е съвместима с първия радиотелефон на "Моторола", за региона на щата Канзас през 1959 г.. Системата е на принципа на директното набиране и е инсталирана на много частни превозни средства като комбайни, камиони и автомобили. По неизвестни причини малко след като се пуска в употреба, системата е спряна напълно. Тя е разглобена още в началото на 1960 г., а мениджърът на компанията изчезва.

Повечето ранни разработки за мобилна комуникация се базират на стационарна клетка и устройствата не могат да напускат територията на предавателя по време на обаждане, тоест няма продължаване на разговора. Концепцията за предаване, което преминава от клетка на клетка, както и някои други решения, които формират съвременната технология на мобилните телефони, се развива чак през 70-те години на миналия век.

То се свързва с името на Амос Джоел-младши от "Бел лабс". През 1970 г. той изобретява автоматична система за "прехвърляне" на разговора, която позволява на мобилните телефони да преминават от една клетка в друга по време на разговор, без той да бъде прекъснат. В края на следващата година телекомът АТ&Т излиза с предложение за изграждането на клетъчна мобилна система пред американската комисия по далекосъобщенията (FCC).

Стартът на проекта обаче се забавя с над десет години поради изслушвания и спорове в регулаторния орган. През същата 1971 г. във Финландия е пусната първата автоматична публична мобилна мрежа, която се нарича ARP. По-късно ARP получава означението "нулево поколение", или 0G. Системите от този тип са автоматични, но все още не позволяват преминаване от клетка в клетка (както и другите, разглеждани досега).

Първата такава система е предложената от АТ&Т през 1971 г. – Advanced Mobile Phone System (AMPS). Тя обаче е одобрена от FCC чак през 1982 г. и стартира година по-късно. Така се ражда първата мобилна мрежа от "първо поколение", или 1G, която полага основите на съвременните мобилни мрежи...