Още от началото на кризата правителствата се опитват да предпазят хората от всички рискове, дори и от тези с много малка вероятност. Дали обаче това е необходимо, пита бившият председател на американския Федерален резерв Алан Грийнспан в анализ за "Файненшъл таймс".

Превантивните мерки изискват трупането на буфери и използването на ресурси, които могат да бъдат вложени в производството на стоки и услуги, пише финансистът. Освен това те се използват само в кризисни ситуации.

Буферите могат да включват използването на строителни материални, издържащи на силни земетресения, които обаче се случват веднъж на всеки 100 години. Те могат да се изразят в поддържането на наличности от ваксини за евентуална епидемия, която може никога да не се случи.

Трупането на голямо количество собствен капитал от страна на банките също е вид буфер, имащ за цел да ги защитят в кризисна ситуация.

Нуждата от създаване на капиталови буфери трябва да бъде осъзнато от всички общества. Това може да е съзнателно решение или политиците да стигнат до него след преминаване през фалит.

Правителствата обаче не могат да защитят хората от всички възможни заплахи, коментира Грийнспан. Това би изисквало използването на прекалено много капитал и стандартът на живот със сигурност би пострадал. Не е случайно например, че не всички държави са изградили защитни съоръжения срещу земетресения, подобни на тези в Япония.Буферите са лукс, който само богатите нации могат да си позволят.

Въпросът е колко дадено общество трябва да задели за защита от кризи, които се случват веднъж на всеки 50 - 100 години? Как се взима подобно решение и от кого?

През последните години преминахме през криза, която може би ще остане една от най-големите в историята. Трудно е да се убедят хората, че скоро няма да се случи нещо подобно.

Ако банките и останалите финансови институции поддържаха адекватни капиталови буфери преди фалита на "Леман брадърс", кризата нямаше да е толкова дълбока. Щеше да се стигне до рецесия, но тя нямаше да е толкова продължителна и можеше да не се наложи банките да бъдат спасявани.

В момента финансовите институции в САЩ възстановяват управлението на риска. Те обаче увеличават кредитирането с много бавни темпове. Голяма част от новия капитал се използва за трупане на резерви поради по-строгите регулаторни изисквания.

Банките държат резерви във Фед на стойност 1.6 трлн. долара, за които получават лихва от едва 25 базисни пункта. Това се случва въпреки наличието на други безрискови алтернативи с много по-висока доходност. В този случай капиталовите буфери се отразяват негативно на кредитирането, а оттам и на икономическата активност като цяло.

Тези "замразени" резерви са следствие от спасяването на банките през 2008 г. Ако "Беър Стърнс" беше оставена да фалира (през март 2008 г.) без намесата на правителството, "Леман брадърс" и AIG щяха да бъдат принудени да натрупат по-големи буфери през следващите 6 месеца и може би нямаше да фалират. Опитът за спасяването й обаче създаде схващането, че тя е прекалено голяма, за да фалира, а какво остава за по-големите й конкуренти.

Американските политици през последните години многократно трябваше да избират дали да спасяват големите компании, или да рискуват негативни икономически последици. Регулаторната политика се фокусира върху увеличаване на краткосрочната подкрепа за сметка на дългосрочния икономически просперитет.

Огромните капиталови буфери се отразяват негативно на стандарта ни на живот, обобщава Грийнспан. Според него този проблем трябва да е част от дебата за ролята на правителството в икономическата активност.