Светлана, която намери Хитър Петър в Синдзян
Истинските герои. Отново. Надяваме се, че и за вас тези срещи са удоволствие.
Какъв е Хитър Петър? "Какъв? Българин!", е най-вероятният отговор на този въпрос. Някой с повече специализирани познания в областта на литературата и фолклора може да допусне логичното влияние на турските съседи и вероятността този персонаж да има произход малко по-различен. Но като объркване може да прозвучи откриването на този герой на хиляди километри от тук, а именно в областта Синдзян, Китай.
Така Светлана Стойчева, която няколко години преподава български език и култура в Китай, открива китайския фоклорен герой Афанти (ефенди). Влязъл там от истории, които турците пренесли в Мала Азия. После от Синдзян се връщат в Мала Азия, "обогатени" са с Настрадин ходжа, допълнени и обогатени на свой ред у нас.
Светлана описва връзките между Хитър Петър и китайския аналог в книгата си "Афенти. Историите на азиатския хитрец". Това откритие се случва след като решава чрез този герой да повдигне завесата пред китайските си студенти за чувството за хумор у българите. Вместо това те виждат добре познатия им герой.
Сега Светлана преподава литература на студентите от НАТФИЗ, въпреки че поддържа връзка и с китайците, които след обучението си при нея работят в България.
На два пъти житейският й път я отвежда в Китай. "Решението ми беше интуитивно, а не рационално", казва тя, което я поставя в трудна ситуация, когато нейните студенти в Азия я питат за нейната мотивация.
Мотивацията е ключова за Китай
"Те знаят точно какво учат, точно какви ще станат, не са склонни да излизат извън предначертания си път", казва за китайските си студенти Светлана и разказва случай, в който е трябвало да напишат есе за това каква професионална реализация очакват. "Една от най-добрите ми студентки, от която се очаква да напише нещо извисено, извисено написа, че иска да отвори китайски ресторант в България", илюстрира констатацията си тя.
Паралелите с българските й студенти показват, че могат да учат заради самото учене, заради интереси, които имат, затова задават много повече въпроси. "Изглеждат по-нерационални, но за науката има по-голяма полза от такова нерационално учене отколкото от рационалното", смята тя.
Китайските студенти не обичат да задават въпроси, да проблематизират, не обичат да те поставят в неловка ситуация, обичат един комфорт и да действат в модули, в които всичко трябва да им е ясно.
При тази разлика между едните и другите живеех в Китай непрекъснато идеализирайки българските студенти заради тяхното любопитство. Но като се върнах тук, си дадох сметка, че българските студенти все повече заприличват на китайските. Че голяма част от тях са дошли заради дипломата или статуса на съответното учебно заведение.
Според нея в Китай е по-лесно да си преподавател отколкото тук, защото там учителят, който просто се старае да си изпълнява функциите може даже да получи награда за това. "Тук знам, че няма да го дочакам", казва с усмивка Светлана. Там
учителите се наричат "лау шъ"
което буквално означава стар, в смисъл на мъдрост, която се смята за постигната след като някой е станал преподавател.
В България може не всички да са еднакво провокиращи сред студентите, но винаги има достатъчно, които да те потапят в по-дълбокото, да искат повече, да разширяват контекста. "Колкото и да съм подготвена по една дисциплина, никога не се чувствам достатъчно подготвена и чета непрекъснато. В този смисъл да се реализираш в България е по-трудно, но си и по-удовлетворен, въпреки че не получаваш награди", усмихва се Светлана.
Актуализираният напоследък отново въпрос за емиграцията от България за нея не стои.
"Дано повече българи имат възможност да поработят в чужбина, за да разберат, че истинската им реализация може да се осъществи в България. В чужбина можеш да направиш нещо, то не може да пусне корен в местната култура", съди по личния си опит Светлана. Според нея в родината си човек може да направи и по-малко, но то се свързва по някакъв начин с неща, които други хора правят и в края на краищата "вграждаш много повече в каквато и да е друга култура".
Според нея живеенето в условия на криза, както е при българите, стимулира културата и съпротивителните сили. "А се знае, че
без съпротива не може да се направи нищо
в какъвто и да е план". В допълнение, според нея, "никоя чужбина не може да предложи това усещане за уют, което на всеки човек е нужно".
Съвсем естествено разговорът ни опира до студентските протести. Светлана признава, че най-симпатична й е формата, в която го правят нейните студенти. Но тя е твърдо убедена, че протестът не трябва да се пренася в аудиториите.
"Ако искат да протестират срещу мен или системата на НАТФИЗ, да, хубаво е тук да се окупира залата и да не ми позволят да вляза, но тези протести са свързани с тези и на хората отвън и трябва да се свържат и да бъдат изправени срещу тези, срещу които са насочени", обяснява позицията си тя.
Няма как да протестираш в дома си срещу някой друг, за мен логически не е издържано. И въобще няма да му накриви на шапката на онзи, срещу когото се протестира, допълва тя.
Споделя, че много би се радвала тези протести да доведат до краен резултат. "Много ми хареса един от протестите, към който се присъединих, и той беше обявен за мълчалив. За мен този протест е най-силният. През 90-те години бяха шумни протестите, тогава усещахме силата на гласа, аз сега не го усещам. Усещам много повече силата на мълчанието. В Китай също съм била свидетел на протести. Те не са озвучени", разказва Светлана.
По актуализиралия се изведнъж тази година въпрос за успеха на човека, Светлана казва, че за нея успехът е в споделянето. "Ако съм успяла да споделя това, което дълбоко ме вълнува и да разбера, че отеква в другия, ако това, което вълнува другия е отекнало в мен, за мен това е абсолютен успех", казва тя. Успехът е и в това докато сме живи да не сме сами, допълва тя.
Още от времето на Ганковото кафене не са се променили много споделянията – първо си споделяме проблемите, а после, ако остане време - и радостите. Но никъде по света хората не коментират толкова много политиката колкото ние, казва Светлана за теми, които обсъжда с приятелите си. Тя обаче най-много се радва на обсъждането на творчески планове, защото те дават тонус, а човек лесно го изгубва в България.
"В развитите страни той се поддържа с фън и шопинг терапия и подозирам, че и тук в един момент пак тези две неща ще поддържат тонуса на обществото", прогнозира тя.
Признава, че е загубила "Великият регулатор" както тя нарича свободното време. До степен, че дори пътуването, което по принцип обича, я натоварва. Мечтата за него свързва с възможността да "се изгубиш от света".
Понякога се изгубва в планината.
За поредицата "Истински герои": Започнахме сериите от портрети "Истински герои" в края на 2010 г. В тях търсим да представим хора, които си приличат по енергията да създават, да се борят, да търсят, да преодоляват, да мечтаят... Те заразяват с желанието да продължат да вървят по пътя си, независимо какво се случва около тях. Събираме текстовете около Коледа и Нова година, защото това е време, което предразполага всеки да помисли за важните неща в живота, да планира промени, да се зареди.