Първият спомен от детството ми е, когато ми цепнаха главата. Трябва да съм бил на пет години. Мятахме камъни в една локва близо до блока, в който живеехме. Идеята беше всеки да хвърля камъни, а когато всички спрем, отиваме, събираме си камъните и всичко започва отначало. Само че аз, много прибързан и емоционален, си хвърлих камъка и след това изтичах да си го взема, преди другите да са си хвърлили техните. И една тухла ме застигна по пътя и ми цепна главата тук. Много бурно дете бях. Да послъгвам? Никога. А-а-а, веднъж си скрих бележника под килима. Защото ми бяха написали в него, че не внимавам в час, че не слушам, че не си седя на мястото и непрекъснато създавам проблеми.

Баба ми в Троян

си държеше парите под мушамата на кухненската маса. Един, два лева, от тези с гроздоберачката. И точно до къщата, на съседния ъгъл имаше сладкарница - "Стадион". И аз веднъж извадих от тези пари два лева и отидох и си купих две принцеси, вафли, ей такива разни работи. След което баба ми разбра. Стана голям скандал и накрая си признах, че съм взел два лева и съм си купил принцеси… И тя се обади в София на леля ми и й каза: "Еми, Милен взел два лева! Отишъл и си купил две "Стюардеси". При което леля ми припаднала от другата страна на телефона. И после трябваше дълго време да обяснявам, че не били "Стюардеси", а принцеси.

Първото влюбване беше в първи клас.

Казваше се Виктория

Беше с рижа коса. Ужасно впечатляваща. И бях много влюбен в нея. В един и същи клас бяхме. И най-красивият спомен, който имам в живота си, свързан с любовта, е този - с нея. Аз вървя по улиците зимата, тръгвам си от училище и изведнъж тя насреща ми. И се спираме и започваме да си говорим. И сърцето ми ще се пръсне. И… тя се пресяга и ми оправя шалчето. И аз вече… полетях. Това е най-красивият ми спомен за любовта - как тя ми оправи шалчето.

Бях добър ученик

Много обичах да ходя на училище, защото непрекъснато бях влюбен в някоя съученичка.

Журналистиката?

Аз това съм го разправял десетки пъти. Не знам дали на някого вече е интересно. Ей тук, в кафене "Коко", първото денонощно кафене, работех. Бях студент и продължавах да работя. И при мен идваха "Ку-ку" след нощен монтаж в телевизията да ядат сандвичи и да пият кафе. И аз непрекъснато им давах акъл как да работят, какво да правят. И най-накрая Нидал Алгафари каза: абе, ти `що не дойдеш да снимаш една анкета за нас? Това беше първото ми участие. Работих 6 месеца при тях, после 6 месеца в "Неделника" и след това попаднах в новините. И така осем години.

Това всъщност преобърна живота ми

Аз нито съм гледал преди това телевизия, нито съм внимавал какво се случва там. Те ме запознаваха с разни звезди, с хора, които са "грели" дълго време на екрана, и аз питах кой е този? Аз исках да стана актьор, режисьор, капитан на кораб, летец…

Едва сега харесвам професията си

Едва сега. Защото за първи път работя свободно, за първи път никой не ми се меси в работата, за първи път нещата зависят от мен. Ето тази жена, която току-що се спря да ме поздрави. Това преди никога не ми се е случвало. Това не е само известност. Те вече контактуват с конкретен човек. Те вече познават конкретния човек Милен Цветков. И това е много различно за мен. Най-после аз съм си аз, аз съм себе си. Много по-различно беше в националната телевизия. Можеш ли примерно да кажеш: Егати глупостта! ( в ефир) Или да кажеш: Е това е страшно тъпо! Или да дадеш оценка на ситуацията. Не можеш. В "Екип-4" спрях в ефир два пъти Сендов и стана страшен скандал. Не бих се върнал обратно, не. Тук съм аз.

Аз слушам какво ми говорят хората сутрин

Обади се една жена, която е гласувала за НДСВ, и каза, че са я излъгали. Че са й обещали неща, които са неизпълними, че когато са вървели икономическите дебати, Николай Василев непрекъснато казвал: ние ще направим това, ние ще направим онова. А сега ни призовава да си затегнем коланите. Или както сполучливо се изразява Виолета Симеонова - брои ни дупките на коланите. Това се случва. Но не бива и да се залъгваме, хората са наивни.

Знаеш ли, когато човек иска да добие дори чисто визуална представа за това що е то българската нация , би трябвало да отиде на Централна гара във фоайето. Да поседи един час и да погледа. Това е представителната средностатистическа извадка за страната. Не е Народният дворец на културата, а там. Това е.

Кой е националният герой на България

Андрешко! Това е много страшно. Той не иска да работи повече, за да изкара повече, за да плати на бирника. Той иска да закопае бирника в калта, макар и само за една нощ, но да го закопае.

Българинът днес

не вярва в институциите. И това е страшно. Гледах репортаж за откриването на учебната година в Софийския университет и едно момче, което искаше да се кандидатира за президент… Е, той с такава насмешка го каза това. Ти мислиш ли, че един американец, който има идея да се кандидатира за президент на Съединените щати, ще се надсмива над тази идея?! Че това за него е най-сериозното нещо на света, което може да направи. Българинът: ха, ха, аз ще се кандидатирам за президент! Това са хора, които още на старта се присмиват на собствената си амбиция.

Когато 90% от хората имат недоверие към институциите, когато медиите непрекъснато изтъкват лошите и слаби страни на институцията, няма как да се появи доверие. Знаеш ли, обаждат се в предаването и казват: Каква е тази корупция? Как е възможно? И аз казвам: Имам един въпрос. Вие карате ли автомобил? - Да. - Спирали ли са ви понякога полицаи, когато сте пили или превишили скоростта? - Да, спирали са ме. - Давали ли сте пари? - Да, давал съм…. Значи те самите са готови да правят корупция, а казват, че някой прави корупция. И се иска много работа и много борба с това нещо.

Трябва да се преобърнат много пластове

Ние си мислехме през 1989 г., че на другия ден, като щракнем с пръсти и тук ще има едно изградено гражданско общество и всичко ще бъде като на Запад. Защото ние си мислехме, че Запад, това са дънките, дъвките, тоблероните, автомобилите. А не е това. Те са резултат, те са част от един свят, който се крепи на много по-важни устои. В момента обществото условно се дели на три групи. Една част, на които животът им основно е минал преди 1989 г. Те никога няма да се преобърнат, независимо дали са отляво или отдясно. В начина им на мислене няма да има промяна. Друга част от хората са изкарали половината си живот преди 1989, а другата половина - след нея. Това сме ние. Ние сме на ръба. Склонни сме да променим начина си на мислене, част от нас, разбира се.

Но на него например не му се работи. Той си е мърда! Дори и да съзнава, че ще изкара пари, него просто си го мързи!

И вече има трета група от хора, които са живели много по-голяма част от живота си след 89-а г.

Аз залагам на тях

И си мисля, че ще трябва да извървим пътя на Мойсей - онези 40 години. Това ще са хората, които знаят, че да говориш два езика е ценно, че да имаш отличен успех е ценно, защото това ти отваря вратите. Защото вървиш напред, защото се качваш нагоре, защото ще печелиш повече пари. Ако в онова общество ценното беше да бъдеш бунтар, сега ценното е да бъдеш човек, който гради, който може да създава. И страхът ми единствено е да не се върнем назад.

Доста се стреснах

като видях какво става в Америка. Когато видях онези кадри с хора, които въртяха бизнес за милиони долари и в един момент се оказаха безпомощно висящи от 80-ия етаж… Това ме накара да се замисля за стойността на живота. За какво си заслужава да живееш? И знаеш ли, голямата част от хората нямат отговор. Изваждат първото клише от джоба и казват: за децата, за да сме щастливи… Аз тръгнах по най-елементарния път. Всъщност, ако се замислиш малко по-прагматично, ще разбереш, че си станал заложник на един от собствените си органи, на мозъка си. Когато в мозъка постъпват положителни сигнали, ти вървиш напред, развиваш се, учиш. Представяш ли си, струва си да живееш, за да задоволяваш мозъка си!

Така излиза. Помисли малко...