"Децата идват при мен, за да си говорим за проблемите им. Аз предимно ги консултирам и им давам съвети", казва фелдшерката Пенка Митева от 6-о основно училище в София. Тя искрено се чуди какво ще прави един лекар, ако бъде назначен на заплата. Засега нейната работа е да раздава таблетки антиструмин срещу гуша, да следи за хигиената и да допринася колкото може за здравната просвета на учениците. Ако някое дете падне и се удари, тя трябва да окаже първа помощ, да извика линейка и да уведоми родителите и семейния лекар.

Връщането на училищните доктори изглежда ще бъде едно от първите изпълнени предизборни обещания на НДСВ. Но кой всъщност ще спечели от него?

Едно от първите ясно заявени намерения на здравния министър Божидар Финков след назначаването му на поста бе да възстанови институцията на училищния лекар. Той обаче не пропускаше уточнението, че финансовата отговорност за назначенията е основно на общините и че не е нужно във всяко школо да има лекар. Един бил достатъчен на три училища. У нас в момента има 3680 училища. От тях 700 са държавни и се финансират чрез бюджета на министерството на образованието, останалите са общински. Ако във всяко има лечител и той склони да работи за заплата от 200 лева, хазната ще трябва да задели за догодина близо 9 милиона за тези възнаграждения.

Ако лекар има във всяко трето училище, ще са нужни 3 милиона лева.

За бюджета на една държава

това изглеждат нищо пари. А и ако попитате родителите дали искат в училището на децата им да има лекар, повечето от тях ще отговорят утвърдително. При това не толкова единодушно биха застанали зад идеята за щатен психолог.

Но нека си припомним, че 5 милиона не достигаха за тримесечните заплати на учителите и това провали нормалния старт на учебната година. Преди да се вземе решение да се назначават лекари, трябва да се изчисли каква ще бъде ползата от тях и дали няма да бъде по-разумно парите да отидат за

стоматологична профилактика и безплатни презервативи

за психологически консултации, противогрипни ваксини и т.н.

Окрилени от заявките на новата власт, съкратените преди повече от година училищни доктори, обединени дори в асоциация, надигнаха глава и почнаха да си търсят правата. В тяхна защита застанаха синдикатите на учителите. Аргументите против са на медицинската общност, която казва, че няма специалност училищна медицина, има педиатрия. Например един от главните здравни идеолози на царското движение Антония Първанова е била училищен доктор, но в автобиографията си пише, че е педиатър. А педиатърът е с твърде висока квалификация, за да заверява извинителни бележки, затворен в училищния кабинет. Всъщност

какво се случи преди една година.

Дотогава всички педиатри, терапевти и стоматолози в поликлиниките покриваха участъци и се грижеха за пациенти по регионален признак. Училищните лекари и зъболекари се водеха на заплата към съответната поликлиника. Собственост на поликлиниката беше и оборудването на кабинетите. Стоматолозите, които се грижеха за зъбите на децата, извършваха истинска лечебна дейност и част от тях по този начин се квалифицираха. Лекарите правеха т.нар филтър, проверяваха за въшки, мереха от време на време децата, съпровождаха екипите на ХЕИ и тубдиспансерите по време на имунизациите и профилактичните прегледи, заверяваха бележки и пр. Така за няколко години забравяха всичко, което са научили по време на следването си. Точно по тази причина едва в 400 от училищата имаше лекари. В останалите работеха сестри и фелдшери.

След старта на здравната реформа всички терапевти, педиатри и стоматолози получиха правото да регистрират практика като семейни лекари или специалисти, като наеха срещу символичен наем кабинети и оборудване в бившите поликлиники. Повечето детски лекари започнаха работа като джипита и регистрираха в списъците си повече деца. Същата възможност имаха и училищните лекари и стоматолози. Повечето педиатри от училищните кабинети обаче не посмяха да се гмурнат в морето на частната инициатива, защото бяха загубили и знания и умения и предпочетоха

да заложат на държавната заплата

Междувременно общините и министерствата, които имат училища под тяхно попечителство, бяха задължени да назначат сестри или фелдшери в училище.

А цялостната грижа за здравето на децата поеха фамилните лекари.

Аргументите за това бяха много. В повечето случаи джипито поема детето още от раждането. Той познава и следи развитието на малчуганите, хроничните болести, семейството. В случай на травма докторът в училище не може да направи нищо повече от това да окаже първа помощ и при нужда да повика линейка. И пак ще трябва да се обади на семейния лекар.

Степента на доверие между джипито и пациента е по-висока, тъй като става дума за личен избор, а не за натрапен специалист, както е в случая с училищния лекар.

"Ще се получи дублиране в дейността на личните и училищните лекари", категорична е сестра Параскева Лозанова от столичната френска гимназия.

Идеята за връщането на училищните лекари се подкрепя донякъде от джипитата заради ваксинациите, които станаха тяхно задължение и досадна грижа и са обвързани със заплащането им. Фамилните доктори обаче са забравили, че и преди ваксинациите не се правеха от колегите им в училищата. Те само поглеждаха в гърлото на учениците и преценяваха дали може да се направи имунизация. И затова ставаха грешки. Училищният лекар не знаеше колко пъти е боледувало едно дете и дали напълно се е възстановило напълно след тежка варицела или грип. И така ваксината разболяваше малчуганите, вместо да ги предпази от болестта.

Предизборните обещания са хубаво нещо. Изпълнението им - още по-хубаво. Но дали е разумно пощенето на учениците да се извършва от магистър по медицина?