Уникален е отговорът на премиера "Кажете им, че ми имате доверие" на въпроса "Как хората да разберат какво се върши в държавата". Само тази фраза е достатъчно показателна за това колко новото правителство не разбира класическите принципи за прозрачност при управлението. Като започнем оттам, че журналистите не бива да имат доверие, а да се съмняват (още повече в управляващите, които и да са те), и стигнем до концепцията, че демократичните институции трябва да предоставят информация за решенията си не само защото те засягат определени групи от обществото, но и за да поддържат доверието в самите себе си. Друг е въпросът, че за да стига информацията до публиката дори във вида, в който правителството иска да я види, е необходимо умение. Това е занаят и умните правителства търсят начин да решат проблема професионално. Той не се изчерпва с назначаването на журналист или популярен тв водещ за пресаташе или говорител, нито с уреждането на специални дни, в които предварително посочени министри да дават пресконференции, без за това да съществува конкретен повод. Верният път не е и готова рецепта, внесена от Франция. Със сигурност пълноценното общуване с медиите зависи не само от сериозна стратегия, а и от проявената от двете страни добронамереност.

История на правителствата

До края на 1989 г. органите на БКП (предвид нейната ръководна роля) просто диктуваха готови дописки. И точно липсата на традиция да се води равностоен диалог между властта и медиите усложни техните отношения след промените. Журналистите твърде рано се почувстваха четвърта власт. Политиците пък много късно разбраха, че едно от правилата за оцеляването им е да не започват война с нея.

Първият, който се "смрази" с медиите, беше Филип Димитров. Той нарече вестниците "жълти" и... не си довърши мандата. Жан Виденов не си сложи този факт като обеца на ухото. Него вестниците все не го разбираха. Той пък им го връщаше с надменно мълчание. Говореше само шефът на пресслужбата му Красимир Райдовски, но неговите изразни средства не стават за цитиране.

Управлението на ОДС също не се запомни с вечна дружба между власт и журналисти. Иван Костов трудно криеше раздразнението си от мернал се пред очите му репортер. Е, малко се разчупи около влизането на Михаил Михайлов на "Дондуков" 1, но във внезапно проявената му лъчезарност и щедро черпене на ресорните журналисти с пастички в беседката на МС липсваше каквато и да било искреност. Явно съветниците му на семинарите в Боровец или не си вършеха работата, или намираха желязната му маска и неприкритото високомерие за очарователни. Така въпреки че пресцентровете на кабинета заливаха редакциите с факсове и електронни писма, правителствената пресслужба смени двама началници, а Костов редовно обядваше с главни редактори, в крайна сметка ОДС отчете нарушена връзка с медиите. Т.е. с обществото.

Сегашното правителство, умишлено или не, също преповтаря схемата на поведението на предшествениците си: окопа се в мълчание, сложи "въображаеми въженца" между министрите и медиите, които впоследствие се превърнаха в "кошари", забрани на репортерите да влизат в сградата на Министерския съвет преди заседание. По-опасното е, че кабинетът Сакскобургготски не само няма експертиза (т.е. не знае как да работи с медиите), а това, което подсказват изявленията на премиера - не вижда защо.

Именно това може да обезсмисли семинарите в Пампорово, на които управляващи бяха събрани, за да се учат тепърва как да общуват с медиите! Премиерът даже направи "показно", явявайки се пред тях в неофициално облекло, състоящо се от дънки и кожен елек, за да скъси дистанцията. Но когато общуването е вече нарушено, ползата клони към нулата. Това е все едно да се скараш с жена си пред очите на детето, а после посред нощ да го събудиш, за да ви снима ухилени, все едно нищо не е било и няма да бъде. С една дума - това е акт на човек, който усеща, че има проблем, но не може да си го обясни, а оттам - и да го разреши.

Проблемът на медиите

Репортерите и тяхната аудитория имат истински интерес от мнението и сведенията на експертите. Експертите, а не политическите фигури са в състояние да дадат подробности, които наистина засягат хората. Политиците също имат интерес да улеснят журналистите да изпълняват посредническата роля между обществото и експертите. Тъкмо компетентният специалист може да обясни политиката, така че да подобри имиджа и на политиците.

И точно тук личи, че подходът на медиите в борбата за информация също е сбъркан. Въпросът не е в непрекъснатия физически достъп до министрите и премиера, а в създаването на трайни механизми за канализирането на експертната информация към медиите.

За целта обаче управляващите трябва "да се отворят" и да бъдат сигурни, че могат да обяснят всичко, което предприемат. Така евентуално ще имат подкрепата на избирателите. Това обаче няма да е възможно, докато данъчните промени например се крият само в ръцете на финансовия министър, а параноята, че някой може да види препоръките от МВФ, достига дотам, че останалите министри също се привиждат като "враг".

Занаят

Стъпката, която властта трябва да направи, е, изглежда, проста: съществуващите пресцентрове към различните институции да бъдат приканени да срещат журналистите с нужните им хора в точния момент и по конкретна тема. Както и самите говорители, пресаташета или PR-и да са достатъчно подготвени за да отговорят сами.

В късащата се връзка власт-медии има един друг проблем, който от години насам остава периферен. И това, че представителите на властта в пресцентровете са най-често аматьори. Просто в България няма такава професия или поне, тези които могат да я упражняват професионално, са твърде малко. В този смисъл на правителствата им липсва професионализъм и държавните институции въобще им липсва професионализъм.

Едно от малкото изключения в това отношение е прессекретарят на президента Нери Терзиева. И ако Петър Стоянов влиза в новата изборна кампания с толкова силни стартови позиции, без съмнение за това заслуга има и тя.

Ако премиерът Сакскобургготски бъде изместен от сърцата на българите, които му повярваха, то ще стане и с помощта на журналистите, изнервени от пресслужители заради отношението към тях и чувството, че са подценени.

Засега журналистите се оплакват главно от маниера на общуване на властта. Страшното за властта ще настъпи, когато те потърсят сметка и за съдържателната страна на комуникацията.