Сериозните турски производители на кожи, кожени изделия и облекла заобикалят българския пазар. За липсата на инвестиционен и търговски интерес между кожарите на Турция и България говори и фактът, че на състоялото се в средата на януари най-голямо в южната ни съседка кожарско изложение липсваха български производители, докато бяха представени водещи производители от Италия и Испания.

Амбицията на турските компании е да се разделят с имиджа на евтин производител на масови и не дотам качествени стоки. Тази съмнителна репутация е била придобита през 90-години заради лесния достъп до огромния и не твърде претенциозен в началото руски пазар.

Факт е, че износът на отрасъла е намалявал от 742 млн. долара през 1990 г. до 507 млн. долара през най-слабата за бизнеса 1999 г. Като процент от общия износ на Турция спадът е от 5.7% през 1990 г. на 1.8% през 2002 г. с уточнението, че експортът на страната през тези 12 години е нараснал три пъти в доларово изражение.

По думите на Гюлмен Гювен, която е собственик на компанията "Емелда", в Турция сега работят няколко хиляди малки и по-големи фирми за производство на кожени облекла, като сериозните производители са не повече от стотина. Останалите създавали същите проблеми с качеството, от каквито се оплакват и представителите на бранша в България. Преди десетина години започнахме лесно, нямаше нужда от много инвестиции - руският пазар беше "гладен" за стока и се учехме на занаята, докато го работехме, разказва Гювен. Със знанията, които имам сега, не бих посмяла да започна "на зелена поляна", смята тя.

Затова маркетинговите стратегии за новия век са свързани с високо качество на изделията, разработване и налагане на собствени марки и колекции, гъвкавост и бързина при изпълнение на поръчките, липса на изискване за предплата от 30%, с каквато работели конкурентите от Европейския съюз.

Вероятно и като резултат от това преосмисляне на търговската политика през 2003 г. експортът на кожи и кожени изделия е достигнал 1 млрд. долара, а пресметнат заедно с куфарната търговия за страните от ОНД надхвърля 2.5 млрд. долара. По данни на Истанбулската асоциация на износителите основен пазар за турските производители сега е Германия, където се изнасят около 120 млн. изделия, следвана от Русия със 115 млн. и Франция с близо 60 млн. броя.

Добрите резултати за 2003 г. се оценяват от производителите като повратен момент за бизнеса. "Турските кожени изделия вече следват законодателя на модата в кожената индустрия Италия и лидера в обработката Испания, като съчетават тези две качества с по-атрактивна цена", твърди Тансер Огюн, генерален секретар на Истанбулската асоциация на износителите на облекло и текстил. Затова инвестициите в налагане на собствено име на пазара се съчетават и с работа под водещи световни марки. Например компанията "Деса" представя собствени колекции, но също произвежда кожени облекла за "Маркс и Спенсър", куфари и чанти на "Самсонайт".

България остава извън периферията на интересите на турските производители и търговци и заради ниската покупателна способност на хората. "На изложението в Истанбул цените на едро започват от 300 долара нагоре за кожено яке, имаме изделия и по 800 и по 1000 долара. Бил съм на бул. "Витоша" в София, там не мога да продам повече от пет-шест бройки на месец, този бизнес не ме интересува", коментира представител на фирмата Levinson.

На този фон перспективите за българската кожарска индустрия, която засега сама се бори със сивия сектор, са по-скоро мрачни.

По думите на председателя на Браншовия съюз на кожарската, кожухарската, обувната и галантерийната промишленост в България Соня Петкова през последните десетина години производството на кожени облекла и обувки в страната се е свило поне пет-шест пъти, а реално работещите фирми са около 300.

При потребление от около 20 млн. чифта обувки годишно през 1990 г. сега се продават не повече от 10 млн. чифта, а реално произведените в България са не повече от 10%, каза Петкова. Същото важи и за кожените якета и палта. Обяснението на браншовиците е в съществуването на силни вертикални структури от сенчестия бизнес, които контролират цялата верига от вноса до пласмента в България. По думите й българският бизнес няма шанс, докато държавата не разбие контрабандните схеми, които включват покупки от определени складове в Турция с участието на избрани транспортни фирми, внос по занижена стойност, укриване на ДДС и пласмент в точно определени магазини. Според българските производители проблемът дори не е в турската продукция, колкото в китайските кожени изделия, които влизат в България, замаскирани като турски, за да не се плаща мито.

Въпреки че реално от Турция към България влиза стока, името на страната ни се появява единствено в статистиките за турския износ на кожи, където сме на пето място през 2002 г. Това се очаква да продължи, защото в България почти не останаха предприятия за обработка на кожи, през 2003 година спря работа и "Приста" - Русе, каза Соня Петкова. Още преди десет години в това предприятие са съществували технологии за производство на кожи, които тепърва излизат на мода, но машините вече са нарязани на скрап.

Неясната икономическа среда засега отлага и чуждите инвестиции в този бизнес. За разлика от текстила, където се работи на ишлеме и рискът от нелегалния внос не е за сметка на чуждестранния възложител, в кожаро-кожухарската и обувната промишленост чужди инвестиции не влизат. Успяват да се задържат на повърхността само онези български компании, които са намерили партньори в чужбина, и то главно в Европейския съюз. Руският пазар не е алтернатива, както е за турския бизнес, защото поради обърканата политика през 90-те години българското производство се обмитява в Русия с 32%, а турското - с 16%, твърди Соня Петкова. Затова и турските фирми, които планират разрастване, предпочитат да изнасят производството си направо в Русия, а не в България.