Споменът за "Леман брадърс": Финансовият Армагедон
"Леман брадърс": Ужасно е! Смърт!". С тези думи се събуди светът преди две години на 15 септември. Тогава след няколко дни на агония четвъртата по големина инвестиционна банка "Леман брадърс" подаде документи за фалит и с това вкара Америка и целия свят в спиралата на една от най-тежките финансови кризи въобще. Крахът на "Леман" паникьоса редица хора, включително тези по върхушките на политиката и финансите.
Пазарите замръзнаха, спря потокът на пари между банките, чиято основна роля на практика е да посредничи в управлението на капиталите. Правителствата се намесиха и започнаха масовото "спасяване на твърде големите, за да бъдат оставени да фалират".
Две години по-късно обаче виновни няма, разследванията са доникъде и никой не намери сили да подхване една решителна реформа, която да обуздае алчността, довела до фалита на "Леман брадърс". Единствената реална последица са спасителните програми на редица развити страни, огромните публични дългове и заплашително набъбналата безработицата.
Какво се случи преди и след 15 септември "Дневник" ще ви пропомни в кратка поредица от материали. Тя започва с откъси от три книги посветени на този период. Всяка с различна гледна точка - на американския финансов министър при краха на банката Хенри Полсън, на Адрю Соркин, репортер на "Ню Йорк таймс", и на Лари Макдоналд, бивш служител на "Леман".
Само ако...
Из книгата "Колосалният провал на здравия разум" на Лари Макдоналд
"Все още живея само няколко пресечки от старата централа на "Леман брадърс" на Седмо авеню номер 745. Минавам по край нея два или три пъти на седмица и всеки път се опитвам да гледам напред, на юг към Уолстрийт. Старая се да продължа напред, без да поглеждам встрани, блокирайки спомените си, но винаги спирам.
И виждам за пореден път синята емблема на "Барклис кепитъл", която за мен е просто един имитатор, блед заместител на "Леман брадърс", чийто знак 158 години символизираше най-великата инвестиционна банка, която Уолстрийт е познавал. Тя беше само четвъртата най-голяма, но възприемана като банков войн - най-брилянтната финансова къща, дала гръб на редица гиганти...
Донякъде видях отвътре само падението му - четиригодишния смъртоносен грохот на финансите от XXI век, приключил на 15 септември 2008 г. Въпреки това си спомням само най-добрите дни. И спирам всеки път щом доближа сградата. Знам, че следващите няколко мига тъгата ще ме обземе, но въпреки това спирам.
И поглеждам към третия етаж, където някога работех като трейдър, след което осъзнавам, че съм започнал да броя етажите до върха на 31-вия, където всичко катастрофално се обърка; етажът, който заемаше кралският съвет на Крал Ричардс. Това е Ричард С. Фулд, председател и главен изпълнителен директор.
Изпълнен с носталгия и гняв, все още търсещ отговорите на редица въпроси, аз заставам и се взирам нагоре, изпълнен с тъга до необяснимост и хванат в капана на две думи: само ако...
... Само ако се бяха вслушали - Дик Фулд и неговият президент Джо Грегъри. Те три пъти бяха удряни от непоправимата логика на трима от най-умните финансови мозъци на Уолстрийт... И всеки един от тези три пъти, чак от 2005 г. насам, им показваха, че пазарът на недвижими имоти живее във време назаем и че "Леман брадърс" се е насочил към най-големия ипотечен айсберг въобще, с погрешните хора на борда. Но Дик и Джо им обърнаха гръб и трите пъти. Това може би е най-лошата тройка от отричането на св. Петър от Христос.
С това "само ако" има още шест "само ако-та", които са толкова ужасяващи като последното...
...Само ако Фулд се вслушваше в слуховете във фирмата му... Само ако тайният опит за свалянето на Фулд и Грегъри беше успял месеци преди митичната среща от юни 2008 г. Само ако царството на терора, който изгони повече качествени трейдъри, беше спряло по-рано...
Само ако Дик Фулд беше сложил контрол на гнева и омразата си към бившият финансов министър Хенри Полсън... Само ако президентът Джорд Буш беше направил последното отчайващо обаждане в нощта, преди "Леман" да подаде документи за фалит... Само тогава щеше да има някакво значение.
Само ако... само ако...
Подгответе се за най-лошото
Из книгата "Твърде голям, за да фалира" на Адрю Рос Соркин
"Беше към 7 сутринта в събота, 13 септември 2008 г., Джейми Даймън, главният изпълнителен директор на "Джей Пи Морган Чейс", втората най-голяма банка в страната, беше прекарал част от предишната вечер в спешна, всички-моряци-на-палубата среща във Федералния резерв, клон Ню Йорк, с дузина от конкурентните му Уолстрийт шефове. Тяхната задача беше да излязат с план за спасяването на "Леман брадърс"... или да поемат щетите.
Както и очаваше, съботните вестници включваха именно драматичните новини от тази среща. Облягайки се на кухненския плот, Даймън отвори "Уолстрийт джърнъл" и прочете заглавието на водещата статия - "Леман" се състезава с часовника; кризата се разраства".
Той знаеше, че "Леман" няма да преживее уикенда. С информацията, която имаше, обаче Даймън беше притеснен за повече от "Леман брадърс". Той знаеше, че и "Мерил Линч"... го е закъсала... а нови заплахи буди и глобалният застрахователен гигант AIG, което за момента все още не беше забелязано от публиката...
Затова Даймън започна да обмисля възможно най-лошия сценарий и в 7.30 сутринта отиде в библиотеката и се обади на една дузина от управленския си екип.
"На път сте да станете свидетелите на най-невероятната седмица в Америка някога и затова трябва да се подготвим за възможно най-лошото, каза Даймън на хората си. Трябва да защитим компанията. Става въпрос за оцеляването ни."
Хората му слушаха внимателно, но нито един от тях не беше напълно сигурен какво се опитва да им каже. Като повечето хора на Уолстрийт - сред които и Ричард Фулд, главен изпълнителен директор на "Леман"... - повето от слушащите на телефона предполагаха, че правителството ще се намеси и ще предоврати фалит. Даймън обаче побърза да ги освободи от тази илюзия.
"Ето какво мисля аз. Няма начин Вашингтон да спаси една инвестиционна банка. Нито пък трябва, каза той решително. Искам да знате, че е въпрос на живот и смърт и го казвам съвсем сериозно."
След което пусна бомбата, върху която размишляваше цяла сутрин. Това бе възможно най-черният сценарий.
"Трябва да се приготвим веднага за фалит от страна на "Леман брадърс", каза той и спря за секунда. И от страна на "Мерил Линч". Пак спря за секунда. И от страна на AIG." Още една пауза. "И от страна на "Морган Стенли". И след една финална, малко по-дълга пауза добави: "И за потенциален фалит на "Голдман Сакс".
Чу се колективно ахване по телефона.
Всъщност както Даймън далновидно предупреди в конферентния си разговор, следващите дни щяха да донесат почти крах на финансовата система, принуждавайки правителството на спасителна операция, която няма своя прецедент в модерната история. Само за 18 месеца Уолстрийт премина през празненството на най-успешния си век въобще към ръба на едно епохално саморазрушение.
Трилиони долари се изпариха, а финансовият пейзаж беше изменен напълно. Катастрофата със сигурност ще разруши някои от най-ценените принципи на капитализма. Идеята, че финансовите магьосници са започнали нова ера на нискорискови печалби, а американският финансов инженеринг е нещо като глобален златен стандарт, официално умря."
Сега спя спокойно
Из книгата "На ръба" от Хенри Полсън-младши
Четвъртък, 4 септември 2008 г.
"Знаят ли какво ги чака, Ханк?", попита ме президентът Буш.
"Г-н президент", казах му аз, "ще действаме бързо и ще ги изненадаме. Първият звук, който ще чуят, е от удара на главите в пода."
Беше четвъртък сутринта, 4 септември 2008 г., бяхме в Овалния кабинет на Белия дом и обсъждахме съдбата на "Фани Мей" и "Фреди Мак", закъсалите ипотечни гиганти. За доброто на страната предложих да поемем контрол над компаниите, да уволним шефовете им и да подготвим до 100 млн. долара капиталова подкрепа за всяка от тях. Страхувах се, че ако не действахме веднага, "Фани" и "Фреди" щяха да повлекат надолу със себе си както финансовата система, така и световната икономика...
... Не се събуждам сутрин с желанието да съм отново финансов министър. Една от причините е, че сега поне мога да спя спокойно. Надявам се, че след като пазарите се успокоят, а икономиката започне да се възстановява, същото ще важи и за милиони американски и въобще хора по света, които живеят с последиците на дългия кошмар... от началото на финансовата криза през 2007 г. ...
Времето, прекарано във Вашингтон обаче, ме научи, че за съжаление е нужна криза, за да се вършат трудните и важни задачи. Много хора с години предупреждаваха за възможната катастрофа на "Фани" и "Фреди", но само когато тези институции бяха в практически колапс, законодателите се сетиха да правят реформи. И едва след като "Леман брадърс" фалира, успяхме да накараме Конгреса да инжектира пари във финансовите институции. Най-стряскащото е, че дори когато пиша тази книга (тя беше публикувана през февруари 2010 г.), почти година след падането на "Леман", американските държавни регулатори все още нямат възможността да се наместват при банкрут на небанкова финансова институция.
Не съм сигурен какво е решението на тази все по-притеснителна политическа дисфункция, но е сигурно, че трябва да намерим начин да подобрим процеса на колективно взимане на решения във Вашингтон. Просто цената е твърде висока иначе.