Junk bonds (облигации боклук), по-известни като високодоходни ценни книжа, са дългови инструменти с нисък инвестиционен рейтинг. Рейтинговите агенции определят дадена корпоративна облигация като junk, ако е оценена на BaA и по-ниско от Moody's  или на Ва3 и по-ниско от Standard and Poor's. Рейтингът измерва нивото на риск на облигациите (възможността емитентът да не може да изплаща лихвите или главницата по дълга). Колкото по-рискова е облигацията, толкова рейтингът й е по-нисък. Облигации, които съдържат повече букви А в обозначението на рейтинга, са с по-малък риск, а най-високият рейтинг според Standard and Poor's е ААА.

Кредитният риск се основава на множество фактори, като повечето от тях са свързани с представянето на компанията в миналото. Някои от най-големите корпорации като IBM и General Motors, а дори и американското правителство, понякога са били с нисък инвестиционен рейтинг. Днес много световноизвестни компании като Time Warner и Duracell също спадат към тази категория.

Облигациите на 95% от американските компании с над 35 милиона долара печалба, както и от всички компании под това ниво се оценяват като високорискови, или junk. Това означава, че тези компании трябва да плащат по-високи лихви по емисиите си облигации, отколкото компаниите с нискорискови облигации. По тази причина високорисковите облигации се наричат още високодоходни.

До края на 70-те всички публично предлагани облигации са били с висок инвестиционен рейтинг. Единствените публично предлагани junk bonds първоначално били с висок инвестиционен рейтинг, като впоследствие той бил понижен, тъй като финансовата мощ на компаниите, които ги издавали, намаляла. До този момент компании с нисък рейтинг набирали нови средства от банки или частни емисии като продажби на облигации директно на инвеститора, например на застрахователна компания. Тъй като те не са регистрирани в Комисията по финансов надзор на САЩ (SEC), първоначалният им купувач не може лесно да ги продаде на други инвеститори, което затруднявало вторичната им търговия.

Пазарът на облигации в САЩ се променя изцяло след 1977 г., когато Bear Stearns and Company, инвестиционна къща в Ню Йорк, гарантира първата емисия на junk bonds. Малко по-късно Drexel Burnham Lambert финансират седем компании, които преди това били изключени от пазара на облигации. До 1983 г. вече една трета от емитираните корпоративни облигации преминават към този клас и интересът към тях се засилва все повече. Две трети били новите емисии.

Каква е причината за тази експлозия на junk bonds. От една страна, те привличат компании, които търсят заеми, защото лихвите, изплащани към частния инвеститор  (независимо че са изгодни за него), са по-ниски, отколкото по кредитите, давани от банките. Препродават се по-лесно и освен това са наложени по-малко ограничения в действията на заемополучателите.

Икономическите проучвания на Хикман, Аткиснът и Бурел показват, че реалните рискови премии (по-високи лихви), съпоставени спрямо риска, който носят junk bonds, са изключително изгодни. Те били изумени от факта, че облигациите с нисък рейтинг имали по-висока норма на възвращаемост и макар да са високорискови, съотношението било изгодно за инвеститорите. С други думи премията за облигации с нисък рейтинг е по-висока от справедливата при риск от неплащане. По тази причина някой, който би купил портфейл от различни рискови облигации от този тип, би постъпил по-добре от друг, закупил високорейтингови облигации, дори след изваждане на загубите от облигации с просрочен платеж. Michael Milken от Drexel Burnham разгласил тези прозрения на колегите в своята компания и на клиентите си и това събудило още повече интереса към този клас инвестиционни инструменти.

За много компании, които се изправят пред големите структурни икономически промени през 80-те - външна конкуренция, технологични промени, дерегулация - основният липсващ елемент за икономическо приспособяване бил капиталът. Банковите заеми  и парите от инвеститори в акциите били единственият източник на капитал преди разрастването на високодоходния облигационен пазар. Но в един момент този пазар станал достатъчно ликвиден, за да предложи рентабилни алтернативи за финансиране.

Този златен век на финансиране чрез junk bonds продължил близо десетилетие и довел до безумно емитиране на нови облигации през 1988 г. и 1989 г. Това довело до безпрецедентен брой фалити на емитентите на junk bonds през 1990 г. и дори до банкрута на Drexel Burnham. Почти за една нощ пазарът на нови junk bonds изчезнал и нямало значителни емисии за близката една година.

По време на тази криза и скандалите, свързани с Drexel Burnham, junk bonds били обвинявани за много от проблемите в икономиката, включително и големите загуби на търговските банки, кризата на спестяванията и заемите, голямата безработица, ниския ръст в производителността и почти всичко друго, което не изглеждало наред в американския финансов свят. Фактите не поддържат такива твърдения, но редица банкрути на големи компании, претърпели изкупуване/придобиване с дългов капитал, създали общото впечатление, че са отговорни за много икономически несгоди.

Всъщност нещата във финансовия свят се случват именно с такава хронология. Цените на даден актив скачат до небето, тласкани от алчността и дързостта на институционални и на дребни инвеститори, и когато не могат да продължат нагоре, започва изненадващ за всички спад, предизвикан от паническата разпродажба. Едва след като крахът е налице, започват да се търсят изкупителни жертви и досегашните герои са свалени от пиедестала.

Всъщност проучванията показват, че компаниите, емитирали високодоходни дългови инструменти, са надскочили средните равнища по много индустриални показатели като ръст в заетостта, продуктивност, продажби, капиталови инвестиции, изразходване на капитала. Като цяло високодоходните фирми повишили заетостта средно с 6.7% за година сравнено с 1.4% за индустрията от 1980 до 1987 г. Те също надскочили своите конкуренти по отношение на продуктивността. Измервано в часове труд, предприятията, които оползотворявали по-добре високодоходните инструменти, били по-продуктивни. В продажбите за един работник високодоходните фирми имали среден ръст от 3.2% за година сравнявано с 2.4% средно равнище за индустрията. Пълният размер на инвестирания капитал от високодоходни фирми нараснал на средногодишно равнище от 12.4% сравнено с 9.9% за индустрията като цяло. Новите капиталовложения в имущество, заводи и оборудване на високодоходните фирми нараснали три пъти повече (10.6% сравнявано с 3.8% за индустрията като цяло).

Ръстът на високодоходните акции съпътствал растежа на т.нар. дългова секюритизация - комбинирането на заеми в пакети и емисията на акции, които представят искове по лихвите или изплащането на главницата по тези заеми. Дълговата секюритизация превърнала в пазарни инвестиционни инструменти такива ежедневни заеми като ипотека на жилища и заеми по кредитни карти. Изследванията показват, че през 80-те junk bonds били на второ място като най-доходоносна инвестиция.

Защо тогава имат толкова лоша репутация? Една от причините е спорът на топ мениджърите на компании с висок инвестиционен рейтинг, че те олицетворяват безразсъдните печалби на Wall Street. Мениджърите поддържат такава позиция, защото junk bonds дават на корпоративните нашественици достъп до публичния дългов пазар и им позволяват да атакуват най-големите корпорации в САЩ. По-малко драматично, но също от голямо значение е, че junk bonds позволяват на по-слабите компании успешно да се състезават за финансиране с компании с висок инвестиционен рейтинг. В допълнение на това възможно е стадният инстинкт на Wall Street да е превърнал junk bonds в анатема, поне за кратко. До 1988 и 1989 г. фирми на инвестиционната Мека финансирали сделки, които според наблюдателите били с тенденция да се провалят. Но инвеститорите продължили да купуват и най-съмнителните junk bonds. Когато лошо направените сделки наистина се провалили, инвеститорите започнали да избягват дори най-добрите junk bonds. Едва след лятото на 1991 г. junk bonds започнали да си възвръщат славата и отново да превръщат в добър начин на финансиране на американския бизнес.