- Струва ми се, че в България отварянето на съзнанието на хората за съвременното изкуство, е голямо предизвикателство. Всъщност това е предизвикателството да осъзнаеш как от статичните си форми изкуството се трансформира в свързваща естетика, в социално общуване между хората. Но през художествените изследвания хората навлизат в различни, нови и нови тематични области. Така артистите се оказват създатели на художествени стратегии за установяване на връзки с други сфери на човешкото познание – историята на културата, културната памет, дори новите технологии... Изкуството се превръща все повече в интерконектор между сфери на науката и познанието, които са твърде специфични и далечни.

От друга страна световните проблеми днес стават все по-сложни, все по-дълбоки и по тази причина решението им не може да бъде търсено само в рамките на една единствена научна сфера. Именно съвременното изкуство предлага подходи за търсене на трансдисциплинарни решения, които да свържат в работеща система икономиката, историята, политиката, социологията, естетиката...

От разговорите, които имах с хора от различни институции в България, останах с впечатлението, че тук все още се води битка за това разговорът за художествените ценности да бъде пренесен в съвремието – тук и сега. Че усилията все още са съсредоточени в създаването на пространства, в които съвременното изкуство да бъде споделяно с широки аудитории.

- Ако не си живял в комунистически режим няма как да претендираш, че си експерт в анализа му. Но със сигурност е напълно възможно, идвайки от друг политически контекст, да притежаваш онази чувствителност, която да ти позволи да участваш пълноценно в разговорите да него.

Аз съм живяла в Холандия в продължение на 15 години, но моите корени са в Ирландия. Това са две страни с колониална история, която е оставила дълбок отпечатък върху архитектурата, изкуството, паметниците... Аз самата съм била свидетел на дебати за това дали даден паметник да бъде разрушен, тъй като е свързан с отречени исторически периоди или режими.

Но аз имам изключителна чувствителност към тези артефакти и местата, на които те са експонирани, защото те могат да служат като свързващи елементи между миналото и настоящето. Това са места, където културната памет може да бъде подлагана на дебат, независимо, че за обществото те вероятно са свързвани с трагични събития.

- Един артефакт никога не разказва само една история. Дори в паметниците от времето на комунизма в България са отразени различни естетически и философски тенденции, а връзките между естетиката и политиката винаги са били много сложни. Вярно е също, че във всяко историческо време е имало артисти, които са вървели срещу границите, опитвали са да стигнат по-далече отколкото е позволявал определен режим. Културните паметници, които са завещали, са свидетелство за тези усилия. Днес обаче важното е как тези паметници могат да бъдат реартикулирани в съвремието. Едно от нещата, които съвременното изкуство може да направи, при това изключително мощно е да задава въпроси, без да търси само един отговор.

За да обясня всичко това по друг начин ще дам следния пример: Помислете само – разказът на историята за паметниците на Съветската армия в София или на българо-съвеската бойна дружба във Варна е един. Съвсем друг е разказът за тях в туристическите справочници, а трети – в съвременния дебат за бъдещето на паметниците от времето на комунизма в България. За това казвам – изкуството има необикновената сила да създава пространства, в които тези различни гледни точки да се срещат.

Да вземем за пример пак внушителната структура на Паметника на българо-съветската бойна дружба във Варна. Той има огромна подземна част и вътрешно пространство, за които, доколкото разбрах, отдавна съществува идея да бъдат превърнати в музей. Това, разбира се, ще даде на паметника нов смисъл, но по-важното е друго. Какво значение ще има превръщането му в музей за хората във Варна като общност?

За това един от най-важните въпроси, които трябва да предшестват реализацията на една подобна идея е какъв музей да бъде създаден в подземията и във вътрешността на паметника. Доколкото разбирам сред обсъжданите възможности е там да бъде уреден музей на съвременното изкуство, какъвто Варна няма.

- Един от най-вдъхновяващите аспекти на идеята, Паметникът на българо-съветската бойна дружба във Варна да се превърне в музей на съвременното изкуство е в това, че уреден точно на това място, подобен музей ще събере в един фокус отраженията на комунизма върху съвремието. Струва ми се, че няма много места, където този процес би могъл да бъде представен в развитие.

Доколкото зная част от по-малките паметници от времето на комунизма от различни краища на страната сега са в Музея на социалистическото изкуство в София. Но въпросът в този случай е дали събирането им на едно място помага за това диалогът за времето, в които те са били създадени, да бъде поддържан по най-успешния начин. За хората от вътрешността на страната, за техния разговор по отношение на миналото, едва ли има голямо значение, че в София има подобен музей. Той е твърде далече от тях.

В България научих също, че историческият период, приключил през 1989 г., и до днес не е бил подложен на дълбокия дебат, който заслужава. А сигурно по тази причина все още не е и разказан на по-младото поколение българи.

При възхода на нациоаналсоциализма в Европа не мисля, че запазването в тайна на истината за комунизма е добра идея. А на всичко отгоре липсата на места, където миналото може да бъде критично свързано с настоящето, създава и опасен комуникационен вакуум.

- Много често поколенията, които са преминали през някаква историческа драма, остават мълчаливи за това, което са преживели и точно по тази причина е много важно те да бъдат мотивирани да говорят. Но и нещо не по-малко важно – трябва да бъдат създадени местата, където този разговор да се състои. Моят опит показва, че такива места са именно пространствата за съвременно изкуство.