Да бъдеш "нещотърсач": запознанство с Бюрхан Керим
Романът "Лавандуловото момче" излиза от печат в началото на декември миналата година, по време на Панаира на книгата. Веднага носят няколко бройки на щанда на издателството. Една жена разглежда книгите и тогава за пръв път Бюрхан Керим е попита за какво е този роман. Той се вцепенява, мозъкът му забива. Жената отново го пита за какво се разказва, а той продължава да мълчи.
"Ако останем само на ниво сюжет, книгата разказва за порастването на едно момче, но това е доста банално. И казах, че истинската историята се случва около съзерцанието, как това момче гледа към звездите и иска да изживее по-интезивно своя живот. За интуиция за необяснимото, невидимото, което в ранна детска възраст повдига човека на пръсти и след това отслабва силата си, фонтанелата се втвърдява. А в същото време върви един коловоз на живота, който стоварва своите отговорности върху него. И какво става с това момче, какво става със селото, в което живее? Ако това не е просто село, а метафора за света... И жената още в средата на моя монолог вдигна ръце и каза "Аха! Ясно! Значи е философско". Захвърли книгата и избяга", разказва няколко месеца по-късно с усмивка Бюрхан.
| Той завършва актьорство за драматичен театър и режисура в сценичните изкуства, в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". През годините на следването прави първи опити за драматургично писане и сценични адаптации на белетристични текстове. На професионалната сцена дебютира със спектакъла "Край на играта" в Театрална работилница "Сфумато". Миналата година бе сред номинираните за Наградата за Полет в Изкуството "Стоян Камбарев". |
"Лавандуловото момче" е неговият дебютен роман, който е определян като балкански магичен реализъм. В него Бюрхан разказва историята на едно момче, което носи необяснима магия в себе си, а в порастването му се отразяват проблемите на едно село и чудноватите му обитатели.
Събирането на истории
Романът изобилства от различни истории, игри, легенди, всичко има определен знак. Част от историите Бюрхан е събрал по време на обучението си или някой му ги е разказвал. Една от героините в романа прилича на баба, с която той се запознава като малък: "Както се смеехме на кокошките й в двора, тя изведнъж изкара една торба с няколко много стари книги. Страниците им бяха проядени, разпадаха се.
Бабата посочи едни казани и с много нисък и мистичен глас каза, че това е Адът, там всички горят. Разлисти няколко страници и посочи едни красиви порти, зад тях се виждат гроздове, които висят във въздуха - а това е Раят и цялата се озари, гласът й светна. По-просто обяснение от това аз не съм срещал.
Явно съм се впечатлил от лекотата, с която тази жена ме отпрати другаде. Запомнил съм чувството за пълнота в дворчето с опадалите листа и кокошките, проядените страници и мелодичния глас, и за какво друго да мисли човек, ако не за вечността? По-късно реших тя да бъде единият персонаж - бабата на момчето, говорещият катехизис на селото. Мисля, че това чувство, което споменах е валидно за целия роман и изобщо е ключ към разчитането."
За други неща Бюрхан проучва. В края на книгата има азбучен показател на имената, за които търси информация, защото те носят допълнителна стойност в семантичния пласт на историята. Когато един персонаж се оформя като действия и философия, трябва да му бъде дадено най-точното име, а друг път самото име отключва персонажа.
Писането като терапия
Някои хора казват, че писането служи на човек да се успокои, но Бюрхан е на друго мнение: "Аз пък мисля, че ако човек нещо го тревожи, чрез писането, той отваря още повече въпроси. Успокоението не идва от хипотетичните отговори, а по-скоро от чувството да извървиш пътя. Зад мрачния облак на тревогата долавяш светлината, която се опитва да се промъква и не успява. И докато пишеш за облака, всъщност си вторачен в светлото зад него, не просто да констатираш и да си измиеш ръцете, а стоиш в какво би могло да е. Тъгата поражда смисъл, а разминаването - история".
Да бъдеш "нещотърсач"
Идеята да напише роман се ражда през последните години на обучението му по актьорско майсторство в НАТФИЗ:
"Учих в класа на проф. Младенова и тя ни беше нарочила да станем "нещотърсачи", т.е. да улавяме силни истории. В първи курс имах проблем с това, че нямах критерий, по който да преценя дали една история става за театър или не. Заради поръчението и заради оформящия се усет, започнах да събирам истории".
Първоначално само нахвърля историите, а след това му се приисква да ги запише в някаква художествена форма. Започва да пише преди четири години, но отхвърля първия вариант, не му харесва нито като стил, нито камо композиция. Опитва втори вариант, като залага на единна концепция, около която да се изгради сюжетът. Така обаче усеща, че се изчерпва само с обслужването на определена теза и също отхвърля този вариант. Накрая открива правилния подход - да върви като дете, което прохожда и се удивлява на интересните материи и се оставя те да го водят за ръка.
"Имаше много смешни романтични вечери, в които нищо не вървеше. Тогава излизах на балкона, палех си една цигара, сипвах нещо за пиене и чаках да ми се стовари отгоре".
Бюрхан не спира да се занимава и с други неща - завършва две магистратури, изявява се като режисьор и сценарист. Пише "Лавандуловото момче" основно в месеците на пандемия и в първата половина на миналата година.
Изкуството като лек срещу самотата
Бюрхан никога не си е мислил, че ще се занимава с изкуство. Било му е чуждо и дори се смята за неартистичен човек. В ранното си детство мечтае да стане магьосник, а в тийнеджърските си години човек на науката.
"Изкуството дойде от желанието ми за живот с хора, защото преди това бях много затворен и страшно самодостатъчен - фокусиран единствено върху моите си мисли и моето въображение. Аз и сега съм донякъде такъв. И в гимназията силно почувствах една самота, но не от липсата на хора, някаква друга. Случайно се насочих към изкуството и по-късно си казах, че то може би е този лек срещу самотата. Гледам да вярвам още на това".
Бюрхан се записва в театрална школа и решава да кандидатства в НАТФИЗ. Още на консултациите разбира, че театърът не е просто да изиграеш нещо и да правиш случайни неща. Той също е наука, която има своите изисквания, структура и мисъл как да се случи. И точно там се сливат всичките му интереси от детството - магията и науката.
Как театърът влияе на писането
Като тийнейджър няколко пъти се опитва да пише, но казва, че написаното е било скучно, защото са му липсвали думите и умение да разказва: "И всъщност, ако не беше театърът, аз едва ли щях да започна да пиша. Докато работиш текстове на големите автори, върху които стъпва театърът, четеш задълбочено, репетираш с други актьори и през сценичната форма усвояваш елементарната база на разказването, на превръщането на една история в живот".
Освен че пише, Бюрхан и много чете. В момента е на вълна "Магелан" на Стефан Цвайг. Преди това е избирал романи, но напоследък има интерес към документалното, макар, че: "Приключенията на конкистадорите са цял магически реализъм". Чете и последния роман на неговата преподавателка в НАТФИЗ проф. Анна Топалджикова. Разлиства четвъртия том на Бертолт Брехт и белетристиката на Станислав Стратиев, тъй като се подготвя за театрален проект, който стартира през април.
Актьор, режисьор или писател
Бюрхан съчетава в себе си различни роли, но все още търси главната: "Не знам дали искам още да съм актьор. Времето поднася различни неща. Преди да завърша стоях с трепетно очакване. Знаех, че имам място в тази работа. Имах енергия за това. Чувствах се много по-светъл и свеж. Поради много фактори обаче тези възможности не се отвориха. Може би аз не бях достатъчно подготвен да си ги потърся, а може би вниманието ми беше насочено към друго".
Откакто е завършил, той се изявява много повече като режисьор. Харесва му това да стои зад нещата. Харесва му неговата енергия да е определяща за спектакъла, защото като актьор често попадаш в неща, които те карат да се чувстваш неизразходен, половинчат - нещо, срещу което неговата природа се съпротивлява.
Писането за него е най-чистата форма на творчество, но все още не знае доколко може да си го позволи, защото във времето, в което живеем, му се струва като голям лукс да се затвориш някъде и да пишеш.
Това влизане в различни роли не се дължи на стремежа винаги да опитваш нещо ново: "Не обичам да пробвам нови неща. Ако си отворя "Спотифай", слушам едни и същи парчета от десет години. Не обичам да разнообразявам, не мога да свиквам. Обичам една и съща храна, да седя на едни и същи места, обичам едни и същи дрехи - често ходя в черно".
И в крайна сметка... Кое е Лавандуловото момче?
То заспива един юлски следобед над купчина окосена лавандула и все още не знае колко дълбоко ще се впие миризмата в кожата му, в душата. В най-силните моменти на живота се появява уханието на лавандула и сякаш припомня нещо, особен индикатор, че си в зона на интензивен живот, има смисъл да си тук, да те има. И нека да кажа, че Лавандуловото момче не е главният герой, а само се разказва за него. Главният герой е човек като нас, но съзнава измеренията на липсата и по свой си начин превръща бита в битие, обяснява Керим.
